Хакерската атака срещу НАП не е тероризъм

Това престъпление предполага масов страх, водещ до разстройване функциите на държавата, казва юристът доц. Христо Христев от Софийския университет

Иглика Горанова
Иглика Горанова / 09 August 2019 09:30 >
Хакерската атака срещу НАП не е тероризъм
– Г-н Христев, свидетели сме на първото обвинение у нас за кибертероризъм, което прокуратурата отправи към шефове и служители на „Тад груп” заради хакване на системите на НАП и разпространяване на лични данни. Има ли основание държавата да повдига такова сериозно обвинение по смисъла на Наказателния кодекс?
– В Наказателния кодекс (НК) престъплението тероризъм предполага извършването на определени действия, чрез които извършителят или извършителите на деянието предизвикват състояние на краен страх, на страх в степен на ужас в много голяма група граждани, в обществото, като по този начин се цели евентуално разстройване на функционирането на публичната власт, на държавата. Сред едно от предвидените възможни изпълнителни деяния, чрез което да бъде предизвикано такова състояние на страх, българското наказателно законодателство предвижда и извършването на компютърно престъпление, на незаконното проникване и използване на информационни системи. Дали обаче в този случай може да говорим за тероризъм? Съмнявам се. Когато оценяваме конкретната обстановка и съответно се опитваме да я квалифицираме спрямо съответния състав на НК, ние трябва да имаме в пълнота всички възможни елементи по случая, каквито аз не мисля в момента, че имаме. При терориризма определящото е, че се извършва някакво действие: взрив, взимане на заложници, палеж, унищожаване на някаква значима транспортна или комуникационна инфраструктура, на железопътна система, отвличане на самолет, някакво действие, което обективно може да предизвика много висока степен на страх в голям кръг от хора и по този начин да разстрои функционирането на обществения порядък, на държавата, да я изкара извън нейния нормален ред. Без да искам да се поставям в ролята нито на разследващите органи, нито на съда, който в някакъв етап ще трябва да преценява обосноваността на подобно обвинение, на мен ми е трудно да видя в този случай българското общество толкова да се е паникьосало от противоправното извличане на данни и на разпространяването им в публичното пространство, това да е предизвикало до такава степен страх и ужас в българското общество, че съществено да е засегнато нормалното функциониране на държавата.

– Разпространението от страна на държавното обвинение на събрани доказателства, преди делото да е влязло в съда, не нарушава ли презумпцията за невинност?
– Съществува възможност по смисъла на Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК) с преценка на разследващия орган да бъдат оповестени определени елементи на доказателствения материал, събран в хода на разследването, когато това е от съществено значение за самото разследване. Т.е. някаква законова възможност за подобно действие съществува. Когато се оповестяват по подобен начин доказателства обаче, все пак стои един друг въпрос – как това се отразява върху лицата, които са разследвани? Защото за каквото и престъпно деяние те да са разследвани или обвинени, дори най-тежкото – тип тероризъм, все пак тези лица, докато съдът не се произнесе с влязла в сила присъда, че са извършили съответното деяние, са невинни. И те се ползват с определени гаранции в разследването. Има много ясна практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), която казва, че избирателното представяне на елементи от доказателства в публичното пространство, които целят да създадат у обществеността представа, че разследваните или обвинените лица са виновни, представлява нарушение на Европейската конвенция за правата на човека. Съществува и обща уредба на Европейския съюз – Директива 2016/343 е за зачитането на презумпцията за невиновност в наказателното правораздаване в рамките на Съюза. Тя въвежда специални гаранции за разследваните и обвинените лица и забранява публичното позоваване и представянето на лицата като виновни в публичното пространство извън конкретните форми на провеждане на самото наказателно производство. Изискванията на тази директива без съмнение са грубо нарушени в конкретния случай.

– Възможно ли е при това поведение България да бъде осъдена от Съда в Страсбург?
– Не можем да изключим тази хипотеза. Изнасянето на материали от обвинението, за да се покаже на обществото, че лицата са наистина виновни, за да се отговори по този начин на обществени реакции, не са оправдани. И е напълно естествено в някакъв следващ етап да се търси отговорност от българската държава за нарушаване на ЕКПЧ. Субектите на разследването могат да съдят българската държава за вреди от нарушаване на правото на ЕС и пред българския съд.

– Как оценявате цялостните действия на Специализираната прокуратура? В стремежа си да представят доказателства пред обществото, че задържаните са терористи, оттам казаха, че целта на хакерите е била да ударят поливните системи пред Народното събрание, за да бъдат пръскани чужите делегации и така да се създаде хаос?
– Това не е сериозно говорене и не заслужава да бъде коментирано сериозно, още повече че този аргумент бе опроверган и от администрацията на Народното събрание, и от общината. За мен обаче този случай предизвика още няколко въпроса. Аз например не съм убеден доколко изнасянето на тези материали помага на прокуратурата в евентуално разследване за тероризъм. Вероятно изнесените доказателства могат да създадат някакво съмнение в обществото, че тези лица имат отношение към пробива в информационната система на НАП и в разпространението на тези данни до медиите. Но в цялостния контекст на случая по-скоро водят до питането: действително ли сме в хипотеза на тероризъм, или по-скоро сме изправени пред хипотеза на някакви маневри с политическа цел? България е демократична държава и в нея е възможно да се иска оставка на правителството чрез определени маневри, без това да е тероризъм. Конкретният случай може да представлява компютърно престъпление по чл. 319б от НК. Но когато то се квалифицира като тероризъм и неговото разследване тръгва по специален ред, започват един куп въпроси. Като например как изобщо се прилага наказателният закон от специализираната прокуратура, и в по-широк план от прокуратурата? Дали той се прилага при необходимата за една демократична европейска държава степен на законоустановеност? Дали наказателният закон се прилага спрямо неговото законово определено съдържание и легитимните цели на наказателното преследване при достатъчна степен на обективност, на справедливост, на равенство на гражданите пред закона? Или ние наблюдаваме хипотеза на произволно използване на инструменти на наказателноправно въздействие с някакви други цели?

Тези въпроси са още по-тревожни в контекста на явния синхрон между някои медии, които работят по всички канони на дезинформацията с държавното обвинение. Сечението между произволното прилагане на наказателния закон, на правоохранителното действие на държавния апарат и на произволното разпространяване на невярна, очерняща, манипулираща информация представлява вид Гьобелсова пропаганда.

– Какъв ще е ефектът върху наказателноправната система?
– Притеснителен. Наказателното право е най-значимата и съществена линия на защита на установения правен порядък в една държава. То е, да кажем, гръбнакът на нормалното функциониране на една правна система. Наказателното право като инструментариум се отключва и използва тогава, когато е налице много висока степен на обществена опасност от определени нарушения на правния ред. В частност, когато говорим за тероризъм, това е едно от най-тежките престъпления, които всяко наказателно законодателство предвижда. Тероризмът е престъпление, по-тежко от почти всички други тежки престъпления, които са предвидени в наказателния закон. Ако се обърнем назад към изминалите 30 години, поне на мен не ми е известен случай на повдигане на обвинение в тероризъм в България. Ако отидем дори по-назад и погледнем периода на комунистическия режим в България, ще видим, че и тогава тези текстове са използвани изключително внимателно, защото, когато се говори за тероризъм, се имат предвид действия, които могат да сринат съществуващия обществен порядък. И такива действия изискват най-тежката ответна реакция на държавата. Тези състави на НК не се използват всеки ден. Отново подчертавам, че в случая с източването на данни от НАП е трудно да видя такава степен на страх, сравним с взривяването на една спирка на метрото, взривяването на един самолет, нападение над масово събитие с автомат, деяния, в които загиват стотици хора. Или с убийството на държавен или правителствен ръководител. Обективно погледнато, трябва да останем в границите на здравия разум, когато тръгваме да използваме най-тежките състави на НК.
Защото другото е произвол и подравяне на основите, на които почива самата наказателноправна система. И когато сме паднали до едни нива на доверие от порядъка на 10%, т.е. когато 9 от 10 души нямат доверие в работата на държавното обвинение, да се стигне дотам да се играе с подобни състави, окончателно подрива легитимността на тези органи в очите на българското общество.

– Доколко основателни са обвиненията, че Специализираната прокуратура изпълнява някакви политически поръчки?
– Не ми се иска да кажа това. Но при всички положения в този случай, а и в някои по-ранни случаи – като случая „Иванчева“, в начина, по който функционират Специализираната прокуратура и Специализираният съд, се наблюдават редица слабости спрямо основни изисквания за справедливо и обективно правосъдие, спрямо изискванията за зачитане на основните права на гражданите. Специализираната прокуратура и съд бяха създадени с едни благовидни и богоугодни мотиви, но начинът, по който те функционират, поставят в редица случаи въпроса дали не преследват някакви други цели, много далеч от това, което трябва да представлява едно обективно и справедливо прилагане на наказателния закон.

Доц. д-р Христо Христев е преподавател по право на Европейския съюз в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, доктор по публичноправни науки и право на ЕС от университета в Нанси, Франция. Автор на редица публикации относно наказателноправната уредба и защитата на основните права в правния ред на ЕС.


Текстът е публикуван в брой 31/2019 г. на списание "Икономист" 9 август, който може да закупите в разпространителската мрежа в страната. Вижте какво още може да прочетете в броя
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ