Киното от 20-те, или сто години преди всички

Филми като „Дяволът в София“, „Д-р Мабузе, играчът“, „Танцът на скелетите“ и „Хлапето“ не губят актуалността си и през XXI век 

Виолета Цветкова
Виолета Цветкова / 05 April 2020 09:11 >
Киното от 20-те, или сто години преди всички
Васил Гендов в главната роля на „Дяволът в София“
Няма лъжа, едно от заниманията, които ни спасяват от депресия в седмиците на повсеместна карантина, е гледането на филми. Гледаме всичко – от пропуснати шедьоври до ленти, които почти знаем наизуст, но ни е хубаво да се посмеем или да си поплачем с тях. Питали ли сте се обаче какво се е случвало във филмите, заснети преди около век? Ето какъв е изводът от малко ровене в енциклопедии и в интернет публикации: от една страна, преди сто години човечеството се е вълнувало от това, което вълнува и нас през 2020 г., а от друга – именно тогава някои неща са се случили за пръв път в историята на кинематографа.

През 1921 г. например е създаден първият български фантастичен филм (макар и с известни уговорки от киноведа Петър Кърджилов). Нарича се „Дяволът в София“, а негов автор, естествено, е „бащата“ на българското кино Васил Гендов. Той разказва за Дявола (в ролята е самият Гендов), който, обладан от скука, решил да се поразходи по Земята. Къде да отиде? Хоп, „телепортирал“ се в София и бързо пуснал магически генератор за пари. Не си мислете, че тук нямало по-голям дявол от Дявола – появил се мошеникът Григорий и задигнал генератора. Естествено, Дяволът обеднял и бързо бил изхвърлен от кланящото му се довчера висше общество. Със сетни сили се добрал до Ада и си обещал никога повече да не се опитва да замени уюта му с ада на София… Хм, стари нрави ли?!

Преди век един филм на първия афроамерикански кинорежисьор и независим продуцент Оскар Деверо Мишо – „Символът на непобедените”/The Symbol of the Unconquered, пък препраща към актуалната напоследък тема за мигрантите, за съпътстващите я масова омраза, но и междурасова любов. Лентата е доказателство, че развихрилите се през XXI век крайнодесни сили не са новоизлюпен феномен. Covid-19 едва ли ще промени тези нагласи, но да не забравяме, че именно испанският грип, върлувал от 1918 до 1920 г., води до расистки и антиимигрантски настроения в САЩ. Те провокират и създаването на този филм, в който страстите са не само заради междурасова любов, а заради земя, петрол и пари. Премиерата се състояла на 29 ноември 1920 г., а копие от черно-белия ням филм се пази в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. 

Почти 100 години са минали от появата на „Д-р Мабузе, играчът“/Dr. Mabuse, der Spieler (1922), режисиран от американския режисьор с австрийски корени Фриц Ланг. Признат за остроумен криминален шедьовър, филмът разказва за манипулатора, хипнотизатор и властелин на човешки съдби д-р Мабузе. Мнозина експерти твърдят, че и досега същността на този екранен злодей остава ненадмината в световното кино. Нещо повече, ако през 20-те години на ХХ век умението да се зомбират хора е било подсказка за появата на Хитлер и Гьобелс, то днес този герой изглежда като предшественик на всички съвременни чудовища – от баналните спекуланти до авторитарни политици пропагандатори и безскрупулни олигарси.

През 20-те години на ХХ век сред най-напредналите в киното е Ваймарската република. Германската държава обаче преживява и най-големите икономически и социални несгоди спрямо всички страни, участвали в Първата световна война. Рецесия, страх за утрешния ден цари сред населението – именно на тези настроения е посветено и немското кино от този период. И може би най-разтърсващата картина е във филма „Последният човек”/Der Letzte Mann (1924) на Фридрих Вилхелм Мурнау. Според специалистите той е изключителен и като свободно движение на кинокамерата, и по експресивността, с която е изграден портретът на портиера, който всеки момент може да остане без работа и да падне на социалното дъно.

Не са за пренебрегване и рисуваните филми. Кратката анимация „Танцът на скелетите”/The Skeleton Dance (1929) на Уолт Дисни е първият музикален мултфилм. В полунощ, в зловещата тъмнина на старо гробище започват да танцуват скелети под звуците на „Танц на смъртта“ от Сен-Санс и „Марш на джуджетата“ от Григ. Страх, ужас, но… първият петел слага край на макабрената веселба. Магията на киното е именно в това абстрактни сюжети да се превръщат в метафори на времето и на човешката същност. И днес, в месеците на разпространяващ се коронавирус, е невъзможно да следим новинарския поток и да не се натъкнем на поголовна смърт. Филмът на Дисни е на 18-о място в списъка на 50-те най-велики анимационни ленти на всички времена, съставен от киноисторика Джери Бек през 1994 г.

Интересно е и това, което през 20-те години прави немският режисьор и кинодраматург Герхард Лампрехт. Той е може би първият, който съчетава елементи на игралното кино с документални кадри – тенденция, все по-често срещаща се в съвременното кино. Доказателството е филмът му „Хора сред хората”/Menschen untereinander (1926), част от поредица, посветена на тревогите на работническата класа. Именно това съчетаване на фикция и реалност създава силния ефект на неговата творба.

А като става дума за „малките“ хора, няма как да не си спомним и за „Хлапето”/The Kid (1921) на Чарли Чаплин, чието действие се развива почти на прага на Голямата депресия. Това не просто е първият филм, който съчетава комедия и драма, а е шедьовър, изключително съвременен с темата за бездомните, за закрилата на децата и за страха от социалните служби. Нали не бихте искали да ви се налага да крадете, за да спасите дете, или да тичате по покривите, преследван от социалните…

Примерите за актуалността на киното от 20-те са много, но не бива да пропускаме още един показателен за манталитета ни български филм. „Весела България“ (1928) е дело на режисьора Борис Грежов и сценариста Димитър Панчев и разказва за Борьо Зевзека и Кокон Харизанов. Двамата си мечтаели за безгрижен живот, но нямали пари. Успели да вземат от жената на Борьо с лъжата, че ще купят гъски, снасящи златни яйца. Гъски, естествено, нямало, но Кокон спечелил от лотарията, а Борьо го представил за политик. Създали правителство с министерства по деликатните въпроси, по питиетата… Всички пирували, Борьо се преобразил в Мефистофел, а Кокон – във Фауст. И точно когато Борьо прегръщал една хубавица, нещо го клъвнало по носа. Ха, всичко било сън, а в ръцете му крякала най-обикновена гъска.

Нищо ново под небето поне от 100 години насам...

Текстът е публикуван в брой 12/2020 г. на списание "Икономист", който може да купите от петък в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ