От гетото направо в затвора

Увеличаването на наказателната отговорност за непълнолетни престъпници загърбва предпоставките за извършване на престъпления

Веселин Стойнев
Веселин Стойнев / 24 January 2020 10:59 >
От гетото направо в затвора
Източник: Shutterstock.com
Винаги, когато обществото бъде разтърсено от зверско престъпление, се посяга към увеличаване на наказателната отговорност. Това е задължителната първосигнална реакция, която да свали отговорността от плещите на самото общество и на неговите институции – не те, а недостатъчните наказания са създали предпоставки за престъплението. Така и сега със зверското изнасилване и убийство на абитуриентката Андреа от 17-годишния Аксел във врачанското село Галиче.

Поправките в Наказателния кодекс, които готви ГЕРБ, предвиждат или наказателната отговорност за тежки престъпления, извършени от малолетни, да не е от 5 до 12 години лишаване от свобода, както е сега, а от 5 до 20 г., или пък извършителите изобщо да не се третират като непълнолетни, при което наказанието няма да се редуцира, а и може да стигне до 30 г. Сега непълнолетните могат да излежат само една трета от присъдата си, т.е. 4 г. при максималното наказание. Ако се приеме вторият вариант, съдът ще преценява дали да третира непълнолетния като пълнолетен – по опита на САЩ, където действа правна система, съвсем различна от европейската.

Два основни типа аргументи стоят зад идеята. Единият е, че Наказателният кодекс е отпреди половин век и не отговаря на биологичните и социалните промени в човешкия вид – че младежите днес биологично по-бързо съзряват и социално са по-информирани и интегрирани, отколкото тези през 60-те години на миналия век. Другият е, че правораздаването включва и възмездната справедливост, каквато не се постига с 4 години ефективен затвор за убийство, извършено от вменяем човек, колкото и незрял да е той. А зрелостта може да се установи с експертиза във всеки конкретен случай. Отделно, малкото години затвор създавали у престъпниците усещане за безнаказаност и допълнителен мотив да вършат престъпления.

Твърде съмнително е, че днешните младежи са по-зрели от тези преди 50 години. Може да са по-високи, по-едри и с повече сексуален опит, може да са по-информирани и по-мобилни, но в същото време да са семейно по-самотни и незащитени, социално по-неинтегрирани и психически по-уязвими. В конкретния случай, предизвикал поправката „Андреа“, жертвата живее сама, с баща гурбетчия в чужбина, а убиецът расте изцяло без опека, преминал неуспешно през всякакви възпитателни институции.

Вярно е, че възмездната част на най-тежкото наказание за непълнолетни е малка, но тя така или иначе не е водеща в законодателството ни, а изправителната – особено когато става дума за незрял човек, на когото тъкмо поради това трябва да се даде повече шанс да се поправи (престъпници по природа нашата цивилизация не познава). А и един незрял до степен социопат, без всякакви ценности и задръжки индивид, какъвто е описван убиецът на Андреа, едва ли би се възпрял да извърши тежко престъпление, ако знае, че то ще се наказва по-строго. Можем единствено да допуснем, че непълнолетните рецидивисти, ако са по-дълго зад решетките, ще имат по-малко време за още престъпления навън.

Ами тогава да се приближим още повече към американския модел и непълнолетните закононарушители да прекарват в дисциплинарни институции и затвори по-дълго време, още с първите си закононарушения. Да скъсим пътя, по който и без това няма други прегради – от гетото направо зад решетките. Ако тоталната мизерия се предава по наследство, ако семейството е пред разпад или пък наподобява етнически прайд, ако местната общност се вълнува единствено от сериалите, ако образованието практически е недостъпно за всички, ако социалните институции имитират дейност с бумащина, тогава единственото решение е затворът. Но това ще е последната кутийка грим пред огледалото на собствения инфантилизъм на едно общество и една държава, които не са узрели да се борят за намаляване на предпоставките за престъпления, и последното, което им остава, е да вдигнат наказанията и за незрелите престъпници.

Текстът е публикуван в брой 3/2020 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ