Нито фашисти, нито комунисти, нито демократи

Новите поколения няма как да бъдат спечелени с една или друга надделяла в битката за миналото гимназиална програма по история

Споделяне

Веселин Стойнев

Веселин Стойнев

редактор

сп. Икономист

Още докато съюзниците освобождават Франция от хитлеристките войски, хиляди французи започват саморазправи с колаборационистите. Стрижат и пребиват публично жени, разстрелват предатели, организират и съдилища, които светкавично издават и привеждат в изпълнение смъртни присъди. Не че във Франция не е имало съпротивително движение, но то не е било силно. Особено спрямо самочувствието на една велика нация, която вече се е посрамила с разбиването на армията ѝ за 6 седмици и която установява собствен марионетен режим във Виши. „За награда“ накрая се записва сред победителите във войната и дори има своя окупационна зона в Германия, редом с трите действителни победителки.

Австрия, две десетилетия след като е престанала да бъде велика сила и империя, с аншлуса през 1938 г. с радост влиза в състава на пангерманския Трети райх, оглавяван от австриеца Хитлер. Австрийците дават своя съществен принос във Вермахта, СС, нацистката партия и холокоста, а антифашистката съпротива е почти символична. Както и денацификацията след войната, понеже и без това няма с какво да се подмени целият елит. А когато почти всички са съучастници, не остава друго, освен да се премълчава и забравя. Така австрийците си спестяват чувството за вина към човечеството, с което живеят следвоенните поколения германци.

В съюзницата на Германия – България, има фашистки движения и антисемитски гонения, но не е нацистка или фашистка държава. България интернира еврейското си население, но го спасява от изтребление (без онова от новоосвободените земи). За разлика от Полша например, която сега със закон забранява всякаква връзка на страната с нацистките лагери на смъртта въпреки масовите издевателства на поляци над евреи по това време.

Партизанско движение у нас се появява чак след като Германия напада съюзника си СССР, но то едва надига глава срещу жандармерията, армията и полицията. Партизаните се увеличават с напредването на Червената армия, но към 9 септември 1944 г. са едва 7 – 9 хиляди души. След това броят им расте многократно, защото това е стълбицата за социално изкачване – партизаните са новата власт.

И в България, както във Франция, партизаните и извънредните съдилища избиват хиляди. Сякаш действа историческа закономерност – колкото по-незначителна е съпротивата срещу режима, толкова по-многобройни и по-жестоко наказани трябва да са уличените като негови крепители. Сякаш чудовищен комплекс за съпротивителна малоценност кръвожадно сублимира негероичното минало в героично настояще.

При комунистическия режим България е във фактически аншлус с СССР, макар и да не успява да стане 16-а република. Съпротивата обаче отново е слаба. Смазани са легалната опозиция и горянското движение, а късно появилото се дисидентство е изкъсо под контрол и вербовка. Няма Берлинско, Познанско и Унгарско въстание, няма Пражка пролет и „Солидарност“. И сякаш тъкмо заради това след 10 ноември антикомунистите се роят като партизаните след 9 септември.

Когато няма съпротива, не може да има и прошка. Може да простиш другиму, но не и на себе си. Затова простиха само жертвите. А онези, които не можеха да бъдат нито жертви, нито палачи, а само жития в себе си и за себе си, тръгнаха на саморазправа с миналото.

При невъзможна прошка невъзможно е и помирението. Но масите са били съгласни и с режима преди 9 септември, и с комунизма. Разделението идва от насилието, което всеки нов елит извършва спрямо бившите елити и спрямо масовите представи за „преди“, за да се утвърди.

Разделението за миналото обаче е фалшиво за масите и те няма за какво да се помиряват. Просто едно време се е сменило с друго – такива бяха времената, всички бяха членове на БКП, както казва премиерът и лидер на ГЕРБ, олицетворяващ всенародната лекота на преминаването от едната на другата страна. Разделението в обществото е за настоящето – масите са недоволни от неговата несправедливост, но политически битки за справедливостта няма, нито съперничещи си идеи за справедливо обществено устройство. Има само копнеж за възмездие – срещу онези, които са се възползвали от всеобщата несправедливост, и вяра, че с отнемането на откраднатото ще се компенсира пострадалото общо благо.

Десницата и левицата, неспособни на битки за бъдеще, са в състояние а ла австрийски следвоенен консенсус, с тази разлика, че консерватори и социалдемократи не са в системата на пропорционално поделена власт от горе до долу, а се сменят. И за да има привидни идеологически различия, битките се водят на единствения останал наличен терен – за миналото.

Миналото може да бъде завладяно през новите поколения. Но те няма как да бъдат спечелени с една или друга надделяла в битката за миналото гимназиална програма по история, а ще възпроизведат състоянието на сегашните. Тези програми са само част от поредната насилствена промяна на интерпретациите, която не е плод на изживяване и преодоляване, а е като наложена отвън. Защото ние все сме във времето, но времето не е в нас. Но пък има и нещо здравословно в българския модус вивенди – нито фашисти, нито комунисти, нито демократи.

Споделяне

Оставете коментар

.....................................