Да влезе ли България в еврозоната сега? По-скоро не

Страната няма институционален капацитет, за да стане надежден член на клуба

iconomist
iconomist / 27 April 2018 16:30 >
Да влезе ли България в еврозоната сега? По-скоро не
ДИСТАНЦИЯ: Макар и президентът на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер да изразява постоянно подкрепата си за България и премиера Бойко Борисов, влизанего в ERM2 (чакалнята на еврозоната) може да се окаже непостижима цел поне още няколко години
Проф. Хенрик Ендерлайн директор на „Жак Делор Институт“*

Отговорът е не, все още не. Докато усилията на България да се присъедини към еврозоната изглеждат основателни на пръв поглед, нито София, нито Брюксел трябва да скачат върху оръдието толкова рано. Не само защото България все още няма изисквания институционален капацитет, за да стане надежден член на клуба, но и самата страна ще изгуби свободата да използва важни средства за насърчаване на икономическия растеж и да се бори с евентуални бъдещи кризи. В този текст ще изложим тезата, че макар маастрихтските критерии да са необходимо условие за присъединяване, в никакъв случай те не са достатъчна предпоставка за успешно членство. Самото включване на България трябва да стане, когато това е разумно да се случи, а не като компромис за някого, който не e подготвен.

Когато става дума за перспективите на България да стане част от еврозоната, премиерът Бойко Борисов има ясна позиция: „Написали сме си домашното и всеки момент, в който ни поканят, ние можем да влезем“. В същото време председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер подкрепя Борисов и в речта си за състоянието на Съюза от януари 2017 г. каза, че всички държави от ЕС, които искат да са част от еврозоната, трябва да са способни да постигнат това. В допълнение, направено тази година, Юнкер обясни: „Трябва да кажа, че България е готова“.

Въпросът кога България трябва да се присъедини към еврозоната, всъщност засяга повече от една държава. Тук става въпрос за това дали днешните критерии измерват подготвеността на една страна, за да приеме единната валута, и дали тези критерии са правилните критерии, имайки предвид уроците на кризата. Още по-фундаментално е да се намери правилният баланс между задълбочаването и разширяването на валутния съюз.

Кризата ни научи на два важни урока: първо, изпълнението на маастрихтските критерии е необходимо, но недостатъчно условие, за да бъде една страна надежден член на валутния съюз. И второ, че приемането на еврото възможно най-бързо може да не е в най-добрия интерес на самата държава, която предприема такава стъпка.
На пръв поглед България изглежда готова. Формално тя покрива критериите, публичните финанси са с дори по-добри показатели от тези на много страни от самата еврозона, левът е фиксиран към еврото от 1999 г., преди това към германската марка.

Но въпреки това има причини подобен ход да изглежда прибързан
България няма институционалния капацитет да бъде надежден член на клуба особено в момент, когато задълбочаването на Европейския паричен съюз не е приключило, а банковият съюз все още не е съзрял. Не на последно място, може да е в интерес на България да продължи да развива икономиката си, без да се налага да взема предвид всички ограничения, които членството в еврозоната носи. Уроците на кризата показаха, че в добри времена е лесно за всяка страна да бъде част от еврозоната, но при криза възможностите за противодействие са ограничени.

Още нещо – въпреки че процедурите по прекомерни макроикономически дисбаланси срещу България са прекратени, страната остава в полезрението на Европейската комисия и изпитва дисбаланси, които създават сериозна уязвимост особено по отношение на финансовия сектор.

По отношение на институционалната подготвеност трябва да се има предвид, че това е концепция, която достига отвъд настоящите изисквания за независимост на централната банка и е обяснена най-добре от едно от важните лекарства, създадени вследствие на кризата – банковия съюз. Членството в банковия съюз предполага участие в обща система за надзор и стабилизиране на банковия сектор. За да стане това възможно, Европейският банков орган трябва да може да разчита на местната съдебна система, че ще си свърши работата, позволявайки усвояване на обезпечения и разрешаване на спорове относно необслужваните задължения. В ситуация, при която съдебната система не работи, една банка може да бъде заплашена от проблеми само защото не може да си събере обезпеченията и да се справи с проблемните си кредити достатъчно бързо и това автоматично ще я накара да се обърне за подкрепа към Европейския банков орган.

Това не е приемлива ситуация, тъй като банковият съюз е още в началото на своето развитие и задълбочаването на Европейския паричен съюз е далеч от приключване. В ситуации като тази повече от всякога качеството на институциите е предпоставка не само за ефективността, но и за фундаменталното функциониране на системата и на доверието, което тя поражда. И ако местните институции се провалят в това да свършат своята част от работата, репутацията и цялостното функциониране на системата се излагат на риск. Примерът с латвийската банка ABLV е само едно неприятно напомняне за тази опасност.

Има една много сериозна причина за преосмисляне на въпроса дали България е подготвена в този аспект. Освен че държавата все още заема челно място по корупция според „Прозрачност без граници“, страната все още е част от Механизма за сътрудничество и проверка, чрез който Европейската комисия оценява ежегодно развитието на съдебните системи на България и на Румъния. Вече 10 години след началото на този механизъм България все още не може да покрие нито един от шестте критерия, които се изискват, за да бъде прекратен. Пример за това е и последният доклад на ЕК от декември 2017 г., според който съдилищата продължават да отсъждат по различен начин в аналогични казуси.

Подобни заключения са тревожни особено в светлината на факта, че в България необслужваните кредити са 12,5% от банковите портфейли което е далеч над средноевропейското ниво от 5,1 процента. Последното бе причина да се обърне внимание и от страна на Международния валутен фонд, който препоръча на страната укрепване на надзорните процеси.

Точно сборът от тези съображения подсказва, че може би е все още рано България да стане част от еврозоната поне докато въпросът с капацитета на българските институции не се адресира.

Чак след всичко това може пак да се припомни, че България все още е най-бедната страна, членка на ЕС, с БВП на глава от населението, който е двойно по-нисък от този на най-бедната страна в еврозоната, Латвия. В светлината на това, въпреки че благоразумната фискална политика е похвална, изглежда напълно ясно, че поддържането на нисък бюджетен дефицит и държавен дълг не трябва да е първостепенна грижа на България. Вместо това страната трябва да инвестира в политики, които подпомагат догонването на средните европейски доходи. Това е особено важно, като се има предвид колко много страни пострадаха заради неустойчивия си икономически бум, който разчиташе единствено на ниските лихви, вместо да изградят стабилна икономика, преди да приемат еврото.

Заключението от всичко това е, че не е в интерес на България да става член на еврозоната сега, но също така ще е неразумно, ако от еврозоната приемат заявките на България за членство на този етап. И

Анализът, който „Икономист“ публикува с леки съкращения, е достъпен на сайта на институт „Жак Делор“ www.delorsinstitut.de

*Проф. Ендерлайн е бивш икономист на Европейската централна банка. Съветвал е германското и френското правителство, както и Европейската комисия. От 2013 до 2017 г. той бе сред основателите и членовете на експертния съвет към Германския фискален съвет. Съавтори на публикацията са още Макс Манвайлер и Лукас Гутенберг, които също заемат позиции в института „Жак Делор“.

Текстът е публикуван в брой 17 / 2018 г на списание "Икономист" от 27 април, който може да закупите в разпространителската мрежа в страната. Вижте какво още може да прочетете в броя.
Exit