Стефан Китанов, директор и създател на "София Филм Фест": Играя за победата, не за играта

Интервюто взе Виолета Цветкова, снимки Тони Тончев

iconomist
iconomist / 16 March 2020 11:17 >
Стефан Китанов, директор и създател на "София Филм Фест": Играя за победата, не за играта
Снимките са със съдействието на "Гранд хотел София"

Tой е на 58, но има енергия на 31-годишен, на колкото за пръв път поема директорски пост. Мотивира хората с идеи и е готов да работи всичко – от лепене на афиши до преговори с чуждестранни кинопродуценти. По образование е икономист, филмов критик и артмениджър, по призвание – киноман, музикант, събирач и разказвач на истории. Създаде Международния "София Филм Фест" и един от 10-те най-големи пазари за европейски филмови копродукции Sofia Meetings. И ако сега има истински притеснен човек заради коронавируса и забраната на културни събития у нас, това е Стефан Китанов. Вместо на 12 март да открие 24-тото издание на фестивала, който постави България на картата на престижните международни кинофоруми, той трябваше да спре провеждането му: да откаже самолетни билети и хотели за стотици гости от чужбина, да спре прожекции, брифинги, представяне на проекти, преговори на копродуценти…
Следваме Стефан Китанов, защото e:
- Едновременно артист и мениджър
- Вдъхновител, може да доведе тук и най-резервираната световна звезда
- Не толерира мързеливи и небрежни

– Можем ли да кажем, че сте пред най-голямото изпитание в историята на "София Филм Фест", г-н Китанов?
– Досега не сме били в такава ситуация. Това е война. Срещу човечеството. Атакува ни анонимно зло. Гледали сме го на кино, но този филм е наяве. Имали сме и други атаки. Тази е от най-силните. Засега. Нека ѝ се противопоставим – не само ние, киноманите, а всички. Да си помагаме. И да вярваме в доброто. Обичам филмите с хепиенд. Ще гледаме този филм на 24-тия "София Филм Фест"! Очаквайте го през 2020!

– Май ненапразно директорът Китанов за всички е оптимистът Кита…
– Просто се опитвам да радвам хората с това, което правя. А ако успявам, то е с много труд, с приятели, вдъхновение и пътувания; с това да съм последователен в заниманията си. Така е още от 1992 г., когато започнах да работя в Дома на киното. Компромисите са неизбежни, но е важно да не изневеряваш на посоката, която си поел.

– Това означава ли, че винаги сте знаели какво искате да постигнете?
– Не. Когато кандидатствах във Висшия икономически институт "Карл Маркс" в края на 70-те, знаех само, че не искам да държа изпит по математика. За специалността "Финанси и кредит" се кандидатстваше с география и ме приеха там. Петте години следване сигурно са ме научили на нещо, но това, което ми остана завинаги, са приятелите и спортът. Бях основен състезател във волейболния отбор на института и това ме стимулираше. По природа съм състезател. Играя за победата, а не просто за играта. Ако бягам, трябва да съм първи. Ако съм трети, го приемам, но ако мога да съм втори или първи, повтарям състезанието. Ако не – усмихвам се и продължавам напред. Важно е да се научиш да приемаш загубата! Урокът от грешките е най-доброто образование!

– Завършвате и кинознание в НАТФИЗ, а успехите Ви започват, след като ставате директор на Дома на киното – готов ли бяхте за поста?
– Бях на 31 с акъл на 18-годишен. Стана случайно. Или може би не случайно. След 10 ноември 1989-а бях един от първите улични музиканти в София. По-късно към мен се присъедини моят приятел, китаристът Петър Георгиев – Пешето. Веднъж през април 1992-ра в подлеза на НДК, където свирехме, дойде кинокритикът Сашо Янакиев (светла му памет!) и каза: "Кита, има конкурс в Съюза на филмовите дейци (СБФД) за директор на Дома на киното и ние с Янко Терзиев (също кинокритик, б. а.) смятаме, че ти си подходящ". Отидох, подадох молба, върнах се и продължихме да си свирим. След две седмици станах директор на Дома на киното.

Снимките са със съдействието на "Гранд хотел София"


– Не беше ли трудно за човек без управленски опит?
– Не бих казал. Екипът на Дома на киното беше от един основен прожекционист, друг, който го сменяше, касиер, организатор и директор. Нямаше компютри, нямахме и средства. Пишех програмите на ръка върху лист А4 и ги разлепвах по другите кина. Такъв директор бях. Нямаше и помещение за офис. Сам ремонтирах стаичка, до която се стигаше през прожекционната. Ако някой искаше да се срещне с мен, трябваше да звънне на левия вход към киносалона, да излезе киномеханикът, който обикновено беше по потник, защото при киномашините е горещо, и да го упъти към "кабинета" ми
– такива бяха първите ми бизнес срещи.
Кариерата
Стефан Китанов създава фирмите "РФФ Интернешънъл" (1994) и "Арт Фест" (2001), с които организира ежегодни кинофестивали в България и продуцира филми ("Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", "Рапсодия в бяло", "Белгийският крал", "Дивата круша", "Ирина" и др.).

Сценарист е на документалния филм "ФСБ". Разпространява у нас филми на Вим Вендерс, Франсоа Озон, Фатих Акин, Ларс фон Триер и др. От 2003-та е член на Европейската филмова академия. Журирал е на фестивалите във Венеция, Кан, Карлови Вари, Москва, Кайро и др. Отличен е със "Златен век", "Златно перо", Мениджър на годината на "Европа Синемас".

– Какво не променихте в работата си досега?
– Винаги съм бил много взискателен към всичко. Никога не съм толерирал мърлявщина, неподреденост, неперфектност.

– В Дома на киното започна и предисторията на най-голямото Ви кинодете "София Филм Фест" – трудно ли го превърнахте в престижен европейски кинофорум?
– Беше въпрос на натрупване, на познания, на срещи, на пътувания. Първото ни събитие в Дома на киното беше малък фестивал, който приятелят ми Коста Биков, тогава главен секретар на СБФД, кръсти "Световно кино в края на лятото". В кризата от 1992-ра – 1993-та хората не можеха да отидат на почивка, затова им дадохме възможност да пътуват чрез киното. Тогава започнах да работя активно с чуждестранните културни институти в София, с които сме в прекрасни контакти и до днес. После дойде идеята за "Рок Филм Фест", който направихме с Британския съвет, основно със зам.-директорката Джоана Морис и с Деси Стойчева, шеф на отдел "Изкуства" .

Пак стана случайно. В лондонския National Film Theatre – представителен кинокомплекс на Британския филмов институт, имаше сезон на рокфилми, за които ми отвориха очите Янко Терзиев и Найджъл Крос от Британския съвет в Лондон. С помощта на Найджъл идеята се оформи и зрителите у нас видяха рокфилми като Woodstock и Monterey Pop, като The Song Remains the Same за Led Zeppelin и др. Посрещнахме и роклегендата Мич Мичъл, барабанист на Jimi Hendrix Experience. Публиката реагираше като на рокконцерт, невероятна енергия!

– И нямаше спиране след това...
– Точно така. Логично дойде продължението "Рок Филм Фест 2" през 1994-та, но между двата фестивала се случи едно от най-важните събития в живота ми. През есента на 1993-та Британският съвет обяви конкурс за стипендии за артмениджмънт, кандидатствах, одобриха ме и заминах на специализация във Великобритания. Седемте месеца там ми отвориха очите, слуха, сетивата. Първите три месеца в De Montfort Univercity в Лестър за мен бяха най-вече повод да търся, да откривам и да попивам. Срещах се с хора, пътувах из цяла Англия, отидох и в Шотландия, и в Уелс, и в Ирландия. Ходех в автентични рокклубове.

Тютърът ми, или класният, Кристофър Моън, ме канеше на вечеря със семейството си. Имаше всички плочи на Джони Мичъл, Beatles и Rolling Stones, купени в дните на излизането им. Записа ми на касета първите албуми на Мичъл и ги слушах, докато тичах привечер в квартала. Купих си първата качествена китара, Yamaha, и направих малък концерт за колегите ми чуждестранни студенти – с моите пет акорда и любимите ми парчета на Боб Дилън, Саймън и Гарфънкъл, Нийл Йънг. А после с други студенти пяхме и в рокклуб Royal Mail Pub в Лестър. Голям купон!

1 2 3
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ