Записки по българския суверенитет

Държавата е свободна, когато са свободни гражданите й

iconomist
iconomist / 14 February 2020 09:00 >
Записки по българския суверенитет
Съюзници: На 10 февруари премиерът Борисов се срещна в кабинета си със заместник-помощник държавния секретар на САЩ Матю Палмър. Борисов е изтъкнал пред госта си, че сътрудничеството в областите на отбраната и енергетиката са ключови за двустранните ни отношения
Димитър Вацов, професор по философия в НБУ
Това, че Държавният департамент на САЩ уличи в корупция български съдия, събуди страсти. Например в "Епицентър" Светлана Шаренкова пише: "България не е васална колония, за да ни свеждат отгоре (и отдалече) кой е виновен, кой корумпиран и кой е целият в бяло". А Валентин Вацев пак там приглася: "Загубата на чувство за суверенитет е старо явление в България". И пояснява, че след края на комунистическия режим "българският елит, вместо да си постави въпроса как да изгради нашето държавно жилище по нов, суверенен начин, той се хвърли да търси нов стопанин”. Мнозина повярваха на тези глупости. Стигна се дотам външният зам.-министър Георг Георгиев да обяснява, че САЩ не са се намесили във вътрешните ни работи.

Тук, през конкретния повод, ни пробутват един стар "фейк". Философът Стефан Попов в една прекрасна книга, която скоро ще излезе ("Животът на кухите фрази. Критика на политически метафори”), го припомня. От началото на прехода противниците на ЕС и НАТО изграждат медийно образа на българския суверенитет като политика на неутралитет: като отказ от геополитически избор. Дичо Узунов и Чавдар Кюранов през 2002 г. обобщават: "Днес България, от гледна точка на своите дълготрайни национални интереси, е изправена пред съдбовен въпрос дали послушно да застане под каската на НАТО, или да избере политиката на неутралитет” ("Неутралитет или НАТО”). За да бъде суверенна България, повтарят някои и до днес,трябва да бъде равно отдалечена от Русия и от Запада.

Суверенитетът не е неутралитет
Да се казва, че "суверенитет" и "неутралитет" са едно и също, е фейк –фалшификация на понятията, а не на фактите. От Жан Боден до днес "суверенитет" означава власт да се вземат решения, включително за това кой е приятел и кой – враг. Суверенна е тази държава, която може сама да избира своите съюзници, а и противници. Неутралитетът е само едно възможно, рядко постижимо на практика суверенно решение. Тервел не е загубил своя владетелски суверенитет, съюзявайки се с Византия срещу арабите. За разлика от Иван Шишман.

Тъй че изборът за членство в НАТО и ЕС е класическо суверенно решение на държавите, които кандидатстват за това. За разлика от членството във Варшавския договор, което не е било въпрос на избор.

Но и друг "фейк" циркулира системно в публичното пространство: суверенитетът често се противопоставя на всякакви форми на международен контрол върху спазването на правата на човека и на върховенството на правото. Как така някой отвън ще ни казва кой е корумпиран? Това е "вмешателство", "посегателство върху суверенитета"! Да не сме "васали", "колониална територия"?

Суверенитет на гражданите
В този случай се забравя, че през модерната епоха понятието "суверенитет" се е демократизирало: и суверен вече не е кралят, а народът. Това значи, че суверенитетът на държавата е станал производен от суверенитета на гражданите: държавният суверенитет е подчинен, той е функция на народния. Така държавата вече не е сбор от поданици, а общност на граждани, и тя няма как да е свободна (суверенна), ако гражданите не са свободни (суверенни). Чрез избори гражданите само временно делегират своя суверенитет на държавата – това е "а-бе"-то на идеята за обществен договор. Според тази модерна логика само демократичната държава е суверенна, защото само в нея е гарантиран суверенитетът на гражданите.

Но и още: за да се гарантира суверенитетът на гражданите (и оттам на държавата), постепенно се въвеждат някои добре известни принципи – разделение на властите, върховенство на правото и т.н. Правата на човека са най-мащабният засега опит суверенитетът на индивидите – дори отвъд тяхното конкретно гражданство, - да бъде максимизиран и универсализиран. Постепенно тези принципи започват да стават по-важни от държавния суверенитет. Защото той е функция и от тях: те са обезопасителен пояс срещу възможността някой да узурпира суверенитета на гражданите от името на държавата.

Ако споделяме тази модерна логика – и това е елементарната логика на либералните демокрации, – няма как да се цупим, ако някой отвън ни каже, че нещо при нас не работи. Критиката, особено ако е оправдана, не е посегателство върху суверенитета, не е диктат на Вашингтон или Брюксел, а е възможност нещо да се поправи и да се усили вътрешният – демократичният – интегритет на държавата.

Суверенна демокрация?
А на радетелите на "суверенната демокрация" – този идеологически репер на Кремъл – нека кажем: Ако вземате думата "демокрация" на сериозно, в модерния ѝ смисъл, тогава добавянето към нея на "суверенна" е тавтология, безсмислено повторение. Ако обаче с добавянето на "суверенна" искате да кажете, че владетелският суверенитет отново трябва да добие приоритет пред гражданския – тогава наистина следвате новата (всъщност стара, домодерна!) логика и идеология на Кремъл. Само че тази логика е алогична: основана е на противоречие между суверенитета на властта (в предмодерния смисъл) и суверенитета на гражданите (в модерния). "Суверенна демокрация" в този случай е оксиморон, какъвто беше "демократическият централизъм" в едно друго време. Когато подобен оксиморон стане част от официалния език, както в Руската федерация, това на практика значи, че демокрацията е паднала под критичния минимум и е спряла да бъде демокрация.

А на нашите съюзници в Държавния департамент и в посолството в София нека кажем: Защо правите глупости?

Разбира се, суверенно право на всяка страна е да реши кой не може да влиза на територията ѝ. Само че когато госпожа Херо Мустафа обяви, че скоро ще бъде номиниран корумпиран българин, мнозина затаиха дъх с надежда: Някоя голяма клечка действително ще бъде осветена! Така, казаха си мнозина, американците наистина ще ни помогнат да излезем от блатото! Само че американците обявиха един съдия, известен с едно – че е пуснал обвиняемия за руски шпионаж Николай Малинов да иде в Москва, за да получи орден от Путин. Това само по себе си със сигурност не е приятно геополитическо решение на съдията, но пак със сигурност не е корупция. Така ще вземе да излезе, че вместо да помагат в борбата с корупцията, т.е. в усилването на гражданския суверенитет, съюзниците публично ни удрят геополитически шамар. И вместо да изпишат вежди на демокрацията у нас, избождат ѝ очите.

Не знам дали този ход е недомислица на Държавния департамент, или е част от новата им политика. Второто би било много по-лошо: то ще означава, че обявената политика на суверенитет на Доналд Тръмп – ставането на "Америка отново велика" – е връщане назад към домодерните форми на суверенитет. Тогава Америка не помага, а приписала си ролята на "сюзерен", просто размахва пръст. Така, както отново и съвсем неприкрито в последното десетилетие прави Кремъл.

Надявам се, че не е съвсем така. И че някакви легитимно събрани доказателства за корупция ще бъдат предоставени на българските институции.

Но лошият вкус от начина, по който бе публично оповестен казусът, остава. Важното е този лош вкус да даде мливо за мелницата на гражданския суверенитет у нас, а не да се превърне в оправдание, че видиш ли, за да не ни диктуват условия чуждите държави, трябва да си пазим и да си угояваме нашите корумпирани политици. Само защото са си "наши" – "в името на суверенитета"!

Текстът е публикуван в брой 6/2020 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ