Окопна война по фронтовете на паметта

Във Втората световна война абсолютно невинни няма, но руснаците не могат да приемат, че освен че са преживели ужасни страдания като жертви, сами са причинили такива страдания на други народи

Ивайло Дичев
Ивайло Дичев / 10 January 2020 12:20 >
Окопна война по фронтовете на паметта
Съюзници: 29 септември 1939 г. - германски офицери и войници си говорят с екипаж на руски танк

На официално ниво престрелката започна с решението на Европарламента да отбележи 80-годишнината на пакта Молотов – Рибентроп и началото на най-страшната война в историята на континента. Малко по-късно руският президент Путин (който от своя страна се готви за 75-годишнината от победата над нацистка Германия догодина) избликна в яростна защита на сталинската политика от онова време: всъщност пактът бил начин да се запази поне една част от Полша, която била овладяна от антисемити – доказателство бил полският посланик в райха Йозеф Липски, който преговарял за прочистването на страната си от евреи с помощта на германците. Следва канонада от официални възмущения в защита на Полша – САЩ, Франция, Израел и т.н.

Във всичко това няма ново, странна е само яростта, с която спорът припламва толкова години след събитията. На първо място, той възкресява стария идеологически сблъсък между десни и леви за това дали нацизъм и комунизъм са едно и също. Той има и геополитическо измерение – Европарламентът преди няколко години гласува друга резолюция, която осъждаше двата режима като еднакво престъпни; Русия, обратно, се смята за жертва на нацизма и освободителка на човечеството, затова подобни паралелизми произвеждат мегаистерични реакции.

Разбира се, можем да сравняваме и оразличаваме всеки две неща в този свят. Нацизъм и сталинизъм си приличат по еднопартийната, тоталитарна власт, по геноцида над милиони, по безсрамната пропаганда. Можем обаче и да ги разграничим, доколкото Германия през 30-те години е високоразвита индустриална страна, където режимът спира някои модерни тенденции в парламентарната демокрация, нравите, изкуството, докато съветската диктатура, обратно, модернизира, макар и едностранчиво, крайно изостаналото, аграрно общество на Руската империя. Изкупителните жертви на Хитлер са етнически – и национално чужди, враговете на Сталин – собствените класови врагове.

Всъщност разликата, на която съветофилите най-много държат, това е, че докато Хитлер почва войни наляво и надясно, Сталин стои вътре в границите на държавата си и използва военна сила само за защита. Така ни учеха и тук по Живково време, така са ги учили и в Русия. Но ето на, тайните клаузи на Пакта – крит десетилетия от съветските граждани! – показват съвсем друга истина: СССР активно се стреми към подялба на Полша и окупиране на балтийските страни, както и част от Румъния. Сталин не само подписва един наивен пакт за ненападение и приятелство с уж най-големия си враг, а тръгва да покорява други земи точно както нацистите, с което става съотговорен за началото на войната. Някакви идеологически доводи могат да се намерят за окупирането на Източна Европа, доколкото там управляват привидно независими местни комунисти, за братската помощ на Афганистан, Куба или Ангола. Но в този случай просто няма оправдание – затова и темата е така болезнена за руснаците. Изведнъж от освободители на човечеството те трябва да започнат да мислят за себе си като брутални империалисти; от жертви се превръщат в палачи. И напрежението е нетърпимо, защото съветските хора са наистина жертви, преживели ужасни страдания, и трябва да приемат, че са причинили такива страдания на други.

Подялба: Съветският лидер Сталин се ръкува с външния министър на Германия Фон Рибентроп след дискусия по развитието на събитията в Полша
Подобна, макар и несравнима по мащаб, е психологическата драма в Полша. Тази страна мъченик, поделена между двете тоталитарни чудовища, от години бива обвинявана в антисемитизъм. Първият скандал дойде с документалния филм на френския режисьор от еврейски произход Клод Ланцман "Шоа" ("Катастрофата"), който показа как полското население всъщност сътрудничи на нацистите при изтреблението на евреите. В опита си да спре разчовъркването на миналото преди няколко години дяснопопулистката ПиС прие закон, който криминализира всякакво твърдение за съучастие на поляци в геноцида; днес можеш да влезеш в затвора, ако там употребиш израза като "полските концентрационни лагери" за нацистките лагери на територията на Полша.

Путин добре разбира тази болезненост на традиционните си врагове и натиска правилното копче, за да разбуди позадрямалите страсти. Според него били открити доказателства за легендарната реплика на посланик Липски пред немските власти в Берлин, че ако Хитлер намери начин да отърве Полша от евреите, щели му издигнат един хубав паметник във Варшава. Липски е обявен за антисемитска свиня, а Полша – за съпричинител на Втората световна война. Самият руски президент пък, логично, се превръща в наследник на великия вожд, спасител на Европа.

Разбира се, сред поляците е имало доста антисемити. Нека кажем, че цяла Европа е била заразена от тази срамна болест – напоследък ни го припомни филмът на Полански за еврейския офицер от френската армия Драйфус, обвинен в предателство в полза на германците. Прочетете отново Алеко Константинов и ще се удивите от антисемитизма на този иначе фин, европейски автор. Евреите са градско население, търговци, интелектуалци, заможни – те будят омразата и завистта на селяните, които в Полша към онова време са мнозинство. Това е време на националните държави и изглежда естествено всеки народ да се събере в своя собствена територия. За полските евреи нацистите имат план: обмислят да ги изселят в Мадагаскар – френска колония, останала без господар след падането на Париж, – където да си направят своя държава и да не пречат на европейците. Нещо повече, безумен антисемитизъм развива и самият Сталин, който към края на живота си преследва лекарите отровители и готви за евреите автономна ССР в Сибир, наречена Биробиджан: бараките били кажи-речи готови и само смъртта на вожда попречила да се товарят композициите. Може би поляците следва да се замислят за собствената си ксенофобия днес, развита по повод на бежанската криза и оркестрирана от популистите – вярно, че не е същото, но през 30-те и омразата към евреите е звучала оправдано за много хора.

Разбира се, раните на миналото могат да се преодолеят, когато решително се осъдят и престъпни режими като комунистическия, и дивашки практики като антисемитизма. Тази работа почва от това да потърсиш вината в себе си, да понесеш своята отговорност за миналото. В него няма абсолютно невинни – англичаните помагат на Сталин, в Америка има пронацистка партия, България приема да пази окупираните от Хитлер територии и му праща евреите в конски вагони... Но политиците днес нямат за цел да се покайват и преодоляват миналото, а тъкмо напротив – да разчоплят раните, да бунят демоните на омразата, за да легитимират властта си.

Текстът е публикуван в брой 1/2020 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.

Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ