Стоянка Мутафова, или да бъдеш артистка

Тя живя дълго, достойно и щастливо, отиде си обичана, предизвестено и тихо

Виолета Цветкова
Виолета Цветкова / 14 December 2019 18:53 >
Стоянка Мутафова, или да бъдеш артистка
„Не Стояна. Стоянище е тя!“ Думите са на режисьорката Бина Харалампиева за актрисата, която преди дни приключи земния си път. Стоянка Мутафова си отиде с ясното съзнание, че вече ѝ е време, без жал за пропуснато щастие и с усещането, че е имала най-важното нещо на света – любов.

За нея сме чували всички суперлативи. До един заслужени. Възхищавали сме се на таланта ѝ, на дисциплината и на неземната ѝ кондиция да бъде на сцената дори тогава, когато тялото ѝ подсказваше, че иска отдих. Усещаше болките само до мига, в който светваше прожекторът, и забравяше за тях, защото знаеше, че публиката очаква своята г-жа Стихийно бедствие. Не можеше да си позволи да ѝ изневери дори когато календарът отброи 97 лета зад гърба ѝ.

Стояна не обичаше да я наричат звезда. Казваше: „Аз съм артистка“. Цял живот се бе стремила към това и го изживя в името на голямата ѝ любов – Театъра. Откакто душата ѝ отлетя, всеки припомня ролите ѝ, партньорите ѝ, смешните истории, които не спря да разказва до последно. Разбира се, че няма как да избледнеят сценичните ѝ превъплъщения в „Дървеница“, „Чичовци“, „Импровизация“, „Михал Мишкоед“, „Смъртта на Тарелкин“, „Ревизор“, „Големанов“, „Суматоха“, „Енергични хора“, „Игра на котки“, „Вчерашни целувки“, „Столетие мое“, екранните ѝ образи от „Патиланско царство“ и „Вражалец“, през „Бягство в Ропотамо“, „Кит“ и „Топло“ до „Столичани в повече“. Но за да е такава, каквато ще я помним винаги, Стояна казваше, че го дължи на родителите си, и най-вече на своя баща. Тя пораства в семейство на интелектуалци, в дома им се говори на френски, на латински, на италиански, свири се на пиано, пеят се оперни арии, често им гостуват Кирил Христов, Екатерина Каравелова, Сава Огнянов, Кръстьо Сарафов…

„Баща ми ме възпитаваше така, че рано пораснах „умствено“, но си останах дете. Не ми се месеше много в това, което правех на улицата – катерех се по дърветата и по покривите, хвърлях камъни, чупех керемиди и прозорци, правех разни бели. За него това беше естествено. Когато идваха да се оплакват от мен, той вадеше пари и плащаше, а на мене ще каже: „Такава си, какво да те правя. Няма да те слагам в менгеме. Но едно да знаеш – няма да правиш злини. Иначе лудей, няма да се притесняваш“. Татко беше освободен и вътрешно скромен, много скромен. Научи и мен да си търся кусурите сама“, разказва Стоянка Мутафова в биографичната книга „Константин Мутафов: животоописание, творчество“ (Русе, 2017).

И продължава: „Когато го видех, се разтрепервах и се вкопчвах в него. Към мама бях малко резервирана. Тя беше много добра и грижовна, но по-затворена“. Именно от Константин Мутафов тя от малка научава какво означава да бъдеш артистка: „Научи ме да не се преструвам, да бъда такава, каквато съм, истинска. Да не клатя шапка никому. Татко беше всичко това и си отиде рано от един объркан свят, в който беше успял да запази високия си човешки морал. Но вече ме бе научил да преценявам другите не по материалните им и не знам какви други възможности, а по това какво носят в главата си“.

Урокът е бил отличен, а ученичката – паметлива. Почти 98 години изживя като истинска артистка. И сега може би сбъдва обещанието си: „Татко, обичам те! Не зная дали има, или няма нещо отвъд, но ще дойда при теб, най-напред при теб!“.

Кой казва, че родителите нямат значение… Поклон пред Стояна, артистката! И


Текстът е публикуван в брой 49/2019 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ