Мерки без теглилки в столичната власт

Борис Бонев е сам, но тежи колкото цяла група, районните кметове искат власт, а нямат бюджет, "Младост" се еманципира с местен квазипарламент

Веселин Стойнев
Веселин Стойнев / 29 November 2019 11:42 >
Мерки без теглилки в столичната власт
Нов мандат: Елен Герджиков отново бе избран за председател на Столичния общински съвет, този път вероятно и с гласа на независимия Борис Бонев
Освен от чисто общинските си проблеми Столичната община страда от тежки несъответствия в политическото си представителство, които водят до дисбаланси между правомощия и отговорности. Това напрежение особено силно ще се усети в настоящия Столичен общински съвет (СОС), който е добре в рамките на мандата си да изготви един Подробен устройствен план за политическа реформа. Защото сега имаме общински съветник, избран с гласове за цяла група, имаме районни кметове, натоварени със свръхлегитимност, но с правомощия на пощенска кутия за оплаквания и предложения до столичния кмет, имаме и големи райони със силна гражданска активност, неглижираща традиционните партии, но без собствени местни минипарламенти.

Зад общинския съветник Борис Бонев стоят 43 000 гласа (49 000 заедно с неуспелия му съратник от "Спаси София" Гергин Гергинов), които, при други законови норми, щяха да му осигурят 8 – 10 съветнически места и четвъртата по големина група в СОС. Затова е нормално политическата тежест на Бонев да е многократно по-голяма от собствения му единичен глас. И това да бъде признато с избирането му за зам.-председател на Съвета, каквито зам.-председатели имат всички останали партийни групи (ако броим ВМРО и "Атака" в едно).

Председателят на СОС Елен Герджиков смята в измененията на правилника за работа на Общинския съвет, в комисията за които участва и самият Бонев, да се запише възможност той да стане зам.-председател на СОС. От "Демократична България" пък ехидно сочат Бонев като колаборационист, който е гласувал за избирането на Герджиков, за да може после да му стане заместник. Действително, вероятно поради политическа неопитност, Бонев сам попадна в капан. Тайното гласуване за председател на СОС бе лесно разчетено така: Герджиков бе избран с 33 гласа от 61-членния общински съвет и при негласувалия Волен Сидеров сметката с гласове сочи – 27-те на ГЕРБ + 4-те на ВМРО + 1 от "Атака" + Бонев. Самият Бонев се почувства омерзен от старите партийни договорки – и без неговия глас управляващите партии имат мнозинство да изберат Герджиков. Но така и не каза как е гласувал, въпреки че е против тайното гласуване и е за пълна прозрачност още с предизборната си програма.

Всъщност тайното гласуване е защитен механизъм срещу партийната дисциплина – да могат съветниците да гласуват по съвест, а не по заповед. Тъй като Бонев обаче няма началник над себе си, тайно гласуване не му е и нужно. Но той влезе в режим на обяснения, и то пред чужди. Въпросът е това да е единична грешка, защото стратегически клопката си стои – ГЕРБ го милва по главата, за да не е опозиция, "Демократична България" го бута към ГЕРБ, за да не ѝ е конкурент като дясна опозиция. Бонев има изключителната свобода на лидер без партия и с разнородни избиратели сам да избира действията си и сам да ги интерпретира, но пръв. Може да е правилно и да гласуваш за Герджиков, и да си против него, но трябва да го кажеш открито и да наложиш първи убедителна интерпретация на действието си, а не да се криеш и отбраняваш като изобличен. Структурно погледнато, възможността един съветник с реалната тежест на цяла група да губи подкрепа при низ от грешки е много по-голяма, отколкото цяла група със собствен електорат, където негативите са колективни, а твърдото електорално ядро остава. Но и възможността да трупа още доверие при низ от успехи е по-лесна, доколкото позитивите са изцяло персонифицирани.

Но ако тези неравновесия в политическото представителство могат съвсем частично да бъдат компенсирани с един правилник и изцяло чак на следващи избори, то това няма как да стане с районните кметове. След като спечели една трета от тях в София, за градската десница те вече не изглеждат никак безсмислени и тя щяла да работи за прехвърляне на пълномощия към районните кметове, за да "уволни модела ГЕРБ в София". Едва ли това прехвърляне обаче може да е повече от символично без сериозна промяна в закона за местната власт и изобщо без цялостна реформа на местното самоуправление и прекрояване картата на общините. Не можеш да имаш правомощия на кмет, без да разполагаш със собствен бюджет. Съответно и без общински съвет. А за целта трябва да си община.

В столичния район "Младост" пък, където от Десислава Иванчева насам кандидати на традиционните партии нямат шанс, независимият районен кмет арх. Стефан Стефанов ще прави местен квази общински съвет – Съвет на общността, който ще заседава всеки месец в читалището на "Младост-1". Разбира се, това не е нищо повече от по-често и по-пълно вслушване в гражданството и е похвален, макар и палиативен, опит за нивелиране на политическо неравновесие.

Очевидно проблемът за децентрализацията на властта се отнася и до столицата. Също и въпросът за окрупняването на общините – както страна със 7 милиона и все по-топящо се население не може да има чак 265 общини, така и столица с милион и половина жители – цели 24 района, вкл. такива като "Люлин" и "Младост", с население на големи градове. Дори съседен Белград е с 1/3 по-малко райони.

Партиите трудно ще се откажат от свиване на бройката на партийно лоялните постове, но избирателите вече са тръгнали да се отказват от партиите. Затова е добре отсега и на столично, и на национално ниво да се мисли как местната власт не просто да е по-близо до хората, а да е ефективно и отговорно по-близо.

Текстът е публикуван в брой 47/2019 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ