Русия и Сърбия: Ракети с политически обсег

Брюксел иска Западните Балкани да се променят, като при това не е готов да ги приеме. Москва нищо не иска, но и не дава кой знае колко

Бойко Василев
Бойко Василев / 08 November 2019 08:40 >
Русия и Сърбия: Ракети с политически обсег
Дружба: Вучич посреща пищно Путин, но така посреща и Макрон
Една симпатична особеност на сръбската политическа култура са закачливите четиристишия с настойчива рима. Ухаят на фолклор и носят особено балканско чувство за хумор. През 1999 г., докато НАТО бомбардираше третата Югославия, сръбските демонстранти се състезаваха по остроумие с плакати. Един от тях гласеше:
"Брачо руси / у име Хрѝста / дайте нама / С-300."

Двусмислената рима с Христос хем намеква за руско-сръбското православно и славянско братство, хем го иронизира. С-300 е съветска зенитно-ракетна система със среден радиус на действие. Нейната съвременна модификация се нарича С-400. Има по-голям радиус и осигурява защита и срещу ядрено оръжие.

Тогава С-300 не стигна до Сърбия, за да се изправи срещу натовските стелтове. Но о, чудо! 20 години по-късно С-400 дойде, макар само на учение. Прелетя през българското въздушно пространство и кацна на военното летище до Белград. Така в нейния обсег се озова и София. Учението носеше характерното име "Славянски щит 2019". Проведе се между 24 и 30 октомври с участници Русия, Беларус и Сърбия.

Според сръбския президент Александър Вучич С-400 била само за учението. Сърбия не можела да си я позволи. Но щяла да вземе системата, ако Русия вземе, та я подари.

Реакцията на САЩ не закъсня. Специалният пратеник за Западните Балкани Матю Палмър предупреди Белград, намеквайки за санкции. В това няма изненада. Само преди месеци решението на натовска Турция да купи С-400 отрови турско-американските отношения. Затова Вучич даде заден. Нямало да рискува. Санкциите биха били несправедливи, каза той, но по-добре въобще да ги няма. Защо да се караме с Америка?

Тази история заслужава по-обстойно вглеждане. Балканската любов към Русия има географска логика: отслабва от Изток към Запад. Колкото по-близо си до руската граница, толкова по-малък шанс има русофилията. Румънците например имат лош исторически спомен с руснаците, българите са разделени на русофили и русофоби, а най-отдалечените гърци и сърби обичат най-много Москва. Географската дистанция прави тази любов логична, прагматична и напълно безопасна.

Още през 1844 г. прословутото "Начертание" на Илия Гарашанин посочва съюзниците и противниците на сърбите. Към тази национална програма има доста подозрения, включително, че е писана от поляци в ущърб на руския интерес. Но не можем да отречем, че залага реалистичен поглед към геополитиката, валиден и днес. Според "Начертанието" Сърбия трябва да се осланя на Англия и Франция. Да използва Русия като съюзник, но да не слага всичките си яйца в нейната кошница, както били направили българите.

Докато сърбите обичат руснаците широко и дълбоко, по славянски, тъкмо реализмът диктува официалната политика на Белград. Сърбия разчита на руската подкрепа за своето освобождение от Османската империя и утвърждаването си като независима държава, но я балансира с Австро-Унгария – и особено с Англия и Франция. Пикът на взаимната обвързаност е Първата световна, в която Русия влиза заради Сърбия. Но болшевишката революция от 1917 г. сблъсква първата Югославия на династията Караджорджевич срещу новосъздадения Съветски съюз. Затова в Сърбия, както впрочем и в България, намират подслон мнозина бели емигранти. Те се възползват от народната любов – и от конфликта с комунистическа Москва.
супероръжие: За учението "Славянски щит 2019" в Сърбия пристигна дивизион с ракети С-400

Триумфът на Титовите комунисти в края на Втората световна поставя за кратко Москва и Белград на една вълна. Но през 1948 г. властелинът на втората Югославия скъсва драматично със Сталин. Тито се настанява между Запада и Изтока, без да се обвързва. А сред сърбите тръгва подигравателният виц за Тодор Живков, който си отваря чадъра в слънчев ден, "защото в Москва вали".

В края на 90-те Слободан Милошевич се сблъска със Запада, макар че май в началото не искаше това. Логично, Белград трябваше да търси Москва, където владееше слабият и донякъде прозападен Борис Елцин. За руската столица замина посланик Борислав Милошевич, брат на Шефа. И в разгара на натовските бомбардировки той официално внесе искането Сърбия да стане част от държавния съюз Русия – Беларус.

Това беше гръмък ход с пропаганден ефект, от който и двете страни не очакваха конкретност. Никой не се учуди, че последствия нямаше, а когато Милошевич бе свален, Белград пое към Европейския, не към Евразийския съюз. Оттогава сръбските лидери Борис Тадич, Томислав Николич и сега Александър Вучич говорят най-мило за Москва, но вървят към Брюксел. Нещо повече, Вучич дава мигачи и в други посоки – Китай, балканските съседи, даже Америка.

Русия също разбира, че в момента не може да надскочи Брюксел на Балканите. Да, "Газпром" взе лъвския дял от "Нафтна индустрия Сърбийе". Създаде се съвместен Хуманитарен център в Ниш. Москва продаде 2 хеликоптера "Ми-17" и подари шест изтребителя "МиГ-29", 30 танка Т-72 и 30 бронирани машини БРДМ-2. Но европейските пари в Сърбия далеч надхвърлят не само руските, но и всички останали.

Бъдещето е Европа – и Вучич, заедно с мнозинството сърби, го знае. Той посрещна пищно Путин, но наскоро посрещна така и Еманюел Макрон. В Белград френският президент заговори на сръбски и подписа споразумение за френски ракети "Мистрал" и френски компании в изграждането на белградското метро. Явно Вучич е усвоил урока на Гарашанин.

Какво тогава може да направи Русия на Западните Балкани? Да провокира Запада. Да изобличава лицемерието на западните лидери и несъстоятелността на техните ангажименти. И да предлага помощ без политически или други условия. Брюксел иска Западните Балкани да се променят, като при това не е готов да ги приеме. Москва нищо не иска, но и не дава кой знае колко.

За двуметровите силови лидери от Западните Балкани Москва е коз, с който те могат да цакат ЕС. От тях само черногорецът Мило Джуканович се скара открито с Русия, и то след като влезе в НАТО и му спретнаха лек и неуспешен преврат. Но Вучич и Еди Рама от Албания могат спокойно да предлагат я "балкански Шенген", я да пращат някой функционер в Москва, я да организират някое двусмислено изявление или също толкова двусмислено учение. Така лъсва нежеланието на Брюксел да даде газ с разширяването. А европейските приятели на Западните Балкани получават аргументи по формулата: "Ако ние излезем оттам, ще влязат руснаците и китайците".

В крайна сметка ключовите решения за Белград ще бъдат взети не в Москва, а в Берлин, Париж и Брюксел. Рано или късно Европа ще трябва да се определи. Ще се ангажира ли по-силно с Балканите, или съвсем ще ги зареже. Студената война трябва я е научила на нещо: войните се печелят на границата, по периферията. Отстъпиш ли там, нямаш воля за победа.

Любопитен съм за едно: как сърбите ще изразят това в стихче. Сигурен съм, че вече са го измислили.

Текстът е публикуван в брой 44/2019 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ