Пулия – богатият беден ток на Ботуша

Някогашният „срам” на Италия – Матера, сега е европейска столица на културата и привлича милиони туристи заедно с Бари, Алберобело и Локоротондо

Виолета Цветкова
Виолета Цветкова / 29 September 2019 12:01 >
Пулия – богатият беден ток на Ботуша
Алберобело - всяка трула носи на върха на покрива си отпечатъка на своя строител, а днес обитателите превръщат къщичките в произведения на изкуството
Казват, че Южна Италия е най-бедната част от Ботуша. Сигурно е така, ако сравняваме градовете на Пулия с Рим, Флоренция, Болоня, Милано, Неапол… Този район обаче има богатство, за което всеки би мечтал – спокоен живот, красив пейзаж, интересна история, вино, зехтин, пшеница… Всяка педя е подредена, изорана и почистена, а старите имения (масерии) процъфтяват благодарение и на така модерния днес агротуризъм.

В края на лятото поемаме към Пулия. Обещават ни приятна почивка в спокоен, гостоприемен курорт на Йонийския бряг, предпочитан от семейства с деца. Искаме да видим нови места, да се любуваме на море и красиви пейзажи. Не сме сбъркали, „токът на Ботуша” предлага точно това. Можете да изберете сигурността на организирания отдих или да си резервирате хотел и след кацането в Бари да поемете по собствена програма.

Базирани сме в приятно място с хотелска част и множество красиви вили, скрити под сенките на пинии, палми и гигантски кактуси бодлива круша (Opuntia ficus indica), отглеждани тук заради антиоксидантните качества на плодовете им. Редуваме мързелуването на плажа с екскурзии до „задължителни” места в Пулия. Наслада за очите са обработваемите площи от двете страни на пътя. Твърдата пшеница за прословутата паста, от която не се пълнее, отдавна е прибрана. Маслиновите гори са отрупани с плодове (Пулия е трета в Европа по производство на зехтин), а гроздоберът едва започва. Част от лозята все още са покрити с платнища – така се забавя зреенето и се увеличава захарността на популярния тук сорт грозде Италия. И това ми бил най-бедният район!

Но да надникнем там, където е животът на днешна Южна Италия. На първо място е

Бари, закрилян от св. Николай Чудотворец

Столица на Пулия, той пази следите от древна история. Тесни улички, над главите ни се вее пране, пухкави лелки приготвят паста „орикете” пред домовете си, а ароматът на прясно кафе примамва на всеки ъгъл на Стария Бари. Вървим по бели плочници, променящи се в черно – навремето така упътвали неграмотните жители към близо 40-те параклиси и храмове.

Тук съжителстват православни и католици, свидетелство за което е катедралата „Св. Николай Чудотворец”. На горния етаж тя е типичен католически храм, а на долния, където се пазят мощи на светеца, е в познатата ни православна традиция. Наблизо са Търговският площад и т.нар. Колона на правосъдието, където в миналото връзвали престъпниците за назидание, както и норманският замък, превръщан след абдикацията на последната кралица в казарма, в затвор, а днес и в място за арт изяви.

Отделяме специален ден и за

прелестния Алберобело

Името на този град означава „красиво дърво”. Красотата там обаче идва от камъка, превърнат в изумителни трули – цилиндрични бели къщи с конусовидни сиви покриви, една от визитните картички на Пулия. Строени са без свързваща смес, а плочите на покривите са редени така, че всяка капка дъжд да се стича към специално изградените водосборища.

Създаването на града се приписва на граф Аквавива де Конверсано. До 1481 г. трули били строени само за хамбари, но тогава в къщи от този тип заживели и хора. Преди да ги издигнат, те правели 3-метров изкоп, а за градежа използвали извадените оттам камъни. „Земята тук ражда камък”, обичат да казват днес местните, а доказателството са ниските каменни огради, опасващи обработваемите площи.

Популярна история свързва трулите с най-голямата данъчна измама в миналото. През XVII век жителите на Алберобело били обложени с непосилен данък за скромните им жилища. Къща без покрив обаче не била къща, затова те хитрували. Когато бирници обикаляли в околността, те просто премахвали покривите. Сивите плочи се крепели на един основен камък, който лесно бил издърпван с помощта на коне, конусът рухвал, а когато „опасността” отминела, хората пак вдигали покривите си.

Близо 1110-те трули на Алберобело са разположени на два хълма – Rione Monti и Aia Piccola, на богатите и на бедните. Стилът им не се е променил през вековете. Под един конус има едно помещение. Знак за по-заможна фамилия била трулата с повече конуси. По-интересни обаче са знаците, изрисувани на самите покриви. Християнски или езически символи, тяхната функция е да защитят дома и обитателите му от зли намерения.

Градът официално е свободен от 25 май 1797 г. През 20-те години на ХХ век строенето на трули е забранено, а от 1996-а Алберобело е в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Някои още се използват за жилища, други вече са хотелчета, ресторантчета или магазинчета за сувенири. Последното здание, издигнато в този изумителен стил, е храмът трула „Св. Антонио” – построен е с дарения през 1926 – 1927 г., а куполът му се извисява на 18 м над белите къщи джуджета на Алберобело. Закрилници на града обаче са св. Козма и Дамян, чиито мощи се пазят в храм от XVIII в.

На двайсетина километра оттам в долината Итрия е

Локоротондо – градът на балконите



Китното селище се обхожда за 15 минути от край до край. Имаш усещането, че се въртиш в кръг из лабиринта на централните улички. Там не само домовете, а и балконите си имат номера. През лятото се организира фестивал, на който награждават най-красивите балкони или стълбища. За целта туристите попълват анкети и оценяват видяното. Резултатът от тази страст са наистина приказните цветни облаци по всички сгради на Локоротондо.

Цветя и зеленина откриваме и в мъртвилото на

каменния град Матера

- европейската столица на културата през 2019-а (заедно с Пловдив). Особено е чувството да си на мястото, наричано допреди 20-ина години „срамът на Италия”. Вървиш и внезапно откриваш, че както си пред нечий дом, така всъщност си на покрива на друг. Всички жилища са издълбани в скалите едно над друго. Днес виждаме много фасади, облицовани с каменни блокове, на къща често по една вратичка и един прозорец. Къща всъщност не е точно определение за тях. Наричат ги саси. Пръснати са също на два хълма. На единия отдалече се виждат първите издълбани пещерни убежища, чието начало е преди около 10 000 години. На другия хълм са сасите, които в момента са магнит за туристите.



Гледката е впечатляваща, но не така мислел писателят Карл Леви. През 40-те години на ХХ век той описал допотопния начин на живот в Матера в романа си „Христос спря в Еболи” – Спасителят така и не бил стигнал до сасите, чиито обитатели тънели в мизерия и болести. Макар да били изградили удивителна инсталация за събиране на вода от природата, те не знаели какво е канализация и електричество, а децата им измирали от скотския бит. Интелигенцията на Италия се вдигнала на протест и правителството било принудено да раздаде безвъзмездно 15 000 жилища на живеещите в саси срещу декларация, че няма да се върнат в пещерите си.

Близо 20 години мястото е мъртъв град, преди да бъде открит от кинаджиите. Тук филми заснемат Франческо Рози, братя Тавиани, Джузепе Торнаторе. Пътят към Голгота от „Страстите Христови” на Мел Гибсън също е в Матера, а сега там препуска с колата си Даниел Крейг за последен път като Агент 007. Днес 70% от сасите са одържавени, 30% - частна собственост, а Матера вече е „гордостта на Италия”. Ако до края на ноември попаднете там, не пропускайте изложбата на Салвадор Дали – за нея подсказват няколко гигантски статуи, пръснати в различни точки на града.

Текстът е публикуван в брой 38/2019 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ