Ислямът и демокрацията

Суровите репресии са погрешен подход към ислямистите в политиката

Споделяне

The Economist

Съдържание от The Economist

 

 

Преди по-малко от десетилетие ислямистките партии бяха неудържима сила в Близкия изток. Със събарянето на диктаторите по време на арабските бунтове през 2011 г. тези групировки и особено „Мюсюлманските братя“ и произлезлите от тях спечелиха влияние и поеха контрола. Джамиите и изборните урни, изглежда, бяха заменили палатите, казармите и тайната полиция като източник на власт.

Но в днешните руини на Арабския свят мнозина действат, сякаш идеята, че ислямистите могат да играят полезна демократична роля, също е умряла. Те отново са репресирани от реакционни режими, предизвиквани от яростни джихадисти и гледани с подозрение от избиратели, на които те изневериха. Мнозина от тях са в затвора или в изгнание. Основният им финансист Катар е обект на дипломатически и икономически остракизъм от страна на арабските му съседи с подкрепата на президента Доналд Тръмп. Обединените арабски емирства, Саудитска Арабия и Египет призовават западните правителства да обявят „Мюсюлманските братя“ за терористи.

Когато джихадистите убиват, както направиха отново в Испания миналата седмица, наистина изглежда като изкушение да бъдат третирани като заплаха тези, които се борят за власт в името на исляма. Но тоталните репресии срещу всички ислямисти са възможно най-лошият отговор. Накрая той ще доведе само до по-голямо негодувание, безредици и тероризъм.

99 лица

Ислямистките групировки са от най-различен вид – от тунизийските „Енахда“, които се наричат „мюсюлмански демократи“, до палестинските „Хамас“, които изпращат атентатори самоубийци в Израел. Тези, които ги потискат, правят три грешки: твърдят, че всички ислямисти са еднакви; казват, че са фундаментално недемократични и че изходът е във властта на здравата ръка.

Да започнем с генерализирането. Критиците отправят обвинението, че политическите ислямисти малко се различават от джихадисти като тези от „Ал Кайда“ и „Ислямска държава“, тъй като и двата вида групировки се стремят да пресъздадат ислямски халифат по законите на шериата и имат различия само относно времето и средствата; нещо по-лошо, политическият ислям често е врата за яростния джихад.

Отчасти самите „Мюсюлмански братя“ са си виновни за размиването на различията. Техните лидери имат навика да проповядват на английски ненасилие, а на арабски, както става в Палестина и Сирия, да говорят за съпротива и дори джихад. По същия начин част от насилствените действия срещу египетското правителство изглеждат дело на радикали от „Мюсюлманските братя“. Сред видните глобални джихадисти има бивши членове на „братята“, например лидерът на „Ал Кайда“ Айман Зауахири.

Само че е опростенческо всички тези групировки да бъдат поставяни под един знаменател. Прибягващите до насилие джихадисти сочат много източници, за да оправдаят кървавите си действия, и не на последно място, пуританския салафизъм на Саудитска Арабия, който се съревновава с „Мюсюлманските братя“. Джихадистите мразят по-умерените ислямисти, които се съсредоточават върху набожността, социалните услуги и изборите. Те смятат написаните от човека закони за оскърбление към божите заповеди. Да се третират всички ислямисти като джихадисти, е все едно да се каже, че социалдемократите са като италианските „Червени бригади“, защото всички те четат Карл Маркс.

А демокрацията? Тук опасенията са, че дори умерените ислямисти третират изборите като тактика: един човек, един вот, веднъж. Турският президент Реджеп Ердоган някога бе пример за ислямист, непринуден към религията и с големи идеи за либерални реформи. Тези дни със своята чистка на реални и въображаеми врагове той е почти толкова ужасен, колкото и арабските диктатори, които някога критикуваше (но все пак продължава да печели избори). В Египет задържалият се за кратко ислямистки президент Мохамед Мурси, изглежда, управляваше само в полза на „Мюсюлманските братя“. Той назначи техни членове навсякъде в администрацията и се самообяви за човек над (съмнителната) съдебна власт. Той отблъсна другите партии и предизвика масови протести.

Критиците приемат, че Ердоган и Мурси са проявили недостатъци, защото са ислямисти. Но има и друго обяснение: че подражават на тактиките за вземане на властта на турските и египетските самодръжци, за да осуетят опитите на „силовата държава“ да си върне властта – което завърши с неуспех за Мурси.

По-надежден пример е Тунис, откъдето започна Арабската пролет. Страната избягна както хаоса на гражданската война в Либия, така и задушаващата хватка на тайната полиция в Египет и Алжир. „Енахда“ прояви здрав разум да подели властта с по-светски групировки и дори да отстъпи пред тях. Тя знае, че крехкият демократичен преход изисква широк консенсус. Кралят на Мароко отстъпи част от властта си на парламента и позволи на ислямистки премиер да оглави широка коалиция.

Третата грешка е да се смята, че държавите могат да се справят с недостатъците на политическия ислям, като разчитат на абсолютните монарси и доживотните президенти. Техният опит е плачевен. От желязното управление на шаха в Иран, което доведе до революцията от 1979 г., през терора на Саддам Хюсеин в Ирак до преврата, който отне изборните победи на ислямистите в Алжир през 1992 г., и до смазването на протестите в Сирия от Башар Асад през 2011 г. - репресиите водят в най-добрия случай до крехка стабилност, а в най-лошия – до гражданска война. За разлика от бившите автократи в страни като Южна Корея и Тайван повечето от тези в Близкия изток не успяха да създадат траен просперитет.

Нито Сиси, нито ИД

Четири години след събарянето на Мурси е трудно да се твърди, че той би бил по-лош от Абдел Фатах ал Сиси, генерала, който го свали от власт. Сега президент, Сиси извърши най-голямото клане в съвременната история на Египет, избивайки стотици привърженици на Мурси в Кайро през 2013 г. Режимът е по-репресивен, отколкото бе при Хосни Мубарак. И въпреки това в Синай има джихадистки бунт, а Сиси няма много идеи как да създаде работни места за нарастващото население от млади египтяни.

Потисничеството и лошото управление създават почвата за кризата на Арабския свят; скоро те няма да бъдат изкоренени. Автокрацията обаче е задънена улица. Единственият изход на фона на лошите варианти е постепенното отваряне на арабските икономики и политика. Това означава да се оставят идеологиите да се съревновават, стига да отричат насилието и да спазват демократичните норми. Конкуренцията трябва да включва и ислямистите, защото ислямът е от централно значение за близкоизточните общества.

Често с нелиберални възгледи по всичко, от мястото на Бог в политиката до ролята на жените, политическите ислямисти едва ли са християндемократите на Арабския свят. Но те могат да бъдат прагматични и не могат да бъдат пренебрегвани. Вместо да се правят опити всички те да бъдат смазани, които само биха ги обединили и радикализирали, целта би трябвало да бъде да се работи с умерените сред тях, да се иска от непоносимите да се реформират и да се води битка с най-опасните. Така ислямистите могат да служат като блокада за джихадизма, а не като пътека към него.

Споделяне

Оставете коментар

...................................