Кирпичена суматоха Избрана

Еклектика от аргументи около паметника пред НДК, загърбващи прости и ясни истини

Споделяне

Веселин Стойнев

Веселин Стойнев

редактор

сп. Икономист

Една голяма българска суматоха се завихри около демонтирането на монумента „1300 години България“ пред НДК. Жестикулации, демонстрации, ляво-десни фейсбук аргументации, че и външно-вътрешен палеж на демонтиращия кран. Сякаш от цялата Вселена се събираха „за“ и „против“, за да се спретне цяла една кирпичена вселена – досущ като монумента и неговите окапващи от самото начало кирпичи.

А общественият свят е уж сложна постройка, но и той се подпира на простички и ясни за всеки зидаро-мазач неща. Иначе цялата му сложнотия се оказва чисто гола простотия.

Простичко и ясно е, че това, първо, не е паметник. Чия памет почита – на 13-вековната държава ли? Ами нали тя не е умряла, пази боже. Или паметта на нейните герои? Че кои са разпознатите такива, или поне припознати като обобщени образи? Случайно ли е, че още от поставянето му „паметникът“ е известен не с официалното си име, а с вариации на Осмоъгълния петонезнамкакъв си?

Простичко и ясно е, че се руши невъзвратимо още по рождение и е опасен. Че дълги години се точи дебата да го бъде ли и как, мотаеха се и институционалните решения за съдбата му. И че решения най-сетне има, и те са съвсем легитимно взети – от Общинския съвет и от съда.

Простичко и не съвсем ясно е, че монументът все пак добре се вписва архитектурно в парка спрямо сградата НДК – от дълбочина Бъчвата е поразчупена ръбато.

Простичко и ясно е, че монументът сам по себе си не е исторически артефакт, за да бъде съхраняван. По тази логика всичко от предишно време трябва да стои и да се поддържа, а всичко ново да е на ново място. Така обаче, дори при изобилие от места, всеки ще си почита своето и няма да има никакви общи места и обща памет. А за художествените достойнства на скулптурите може да се спори още столетия – пластиките вече чакат кротко в музея. Но като цялостен монумент на централно публично място те не са му признати от публиката и от властите и дори и двете да не са прави, те са в правото си да не го щат, защото са собственици не просто на парцела, а на визуалната му среда.

Простичките, но останали неясни неща обаче обикновено се усложняват, и то по твърде прост начин. Ако всичко, построено при социализма, трябва да бъде съхранено и разрушаването му е варварщина, то мирните протести не са достатъчни – съвсем легитимно е противодействието с всякакви средства. Подпалването на крана е легитимен акт, стоящ над легалността на демонтажа, който по този начин е вече делегитимиран като престъпен. А за да бъде подсилена тази революционна легитимност, ѝ се придава глобален мащаб – подпалването на крана се родее с палежите в Хамбург и съпротивата срещу цялата световна капиталистическа система (по Петър Волгин, журналист от БНР).

На обратната, дясната страна, са антикомунистите, за които този монумент е изцяло комунистически – нищо че стъпва върху цар Симеон и Златния век, върху Ботев и Левски. Нали БКП стъпва накрая върху всички. Но антикомунизмът тук очевидно няма много здрава основа – все пак монументът олицетворява цялата българска история, а и самият Тодор Живков не го е харесвал, редом с трудещите се. Трябва да се даде друг, по-актуално-национален исторически ракурс. И ето, с аналогична на ултралявата революционна смелост се стига пак до нейната теза, но вече с друга цел – да, разрушаването е варварщина и проява на много лош вкус, но то се прави, за да не се говори за унизителния Паметник на Съветската армия (по Трайчо Трайков, бивш кандидат-президент на автентичната десница).

Битката за исторически интерпретации явно ще завърши с класическата за нас реституция в реални граници. На мястото на „1300 години България“ ще се възстанови паметникът на Първи и Шести софийски пехотен полк. Имена върху стена, заедно с лъва. Много странно как този мемориал се вписва точно в това място – когато той е бил там, мястото не е било такова. Архитектурният дисонанс ще бъде чудовищен. Трябва ли и този паметник с имената на загинали да бъде намразен заради тъпоумно решение на Общинския съвет?

А трябва ли изобщо да се взираме само в паметници и само в историята? Защо София, за разлика от всички други европейски столици, няма съвременни, исторически неангажирани скулптури или просто артистични интермедии в централната си градска среда? Защо не насърчаваме творчеството на днешните творци и не живеем в днешното си време?

Защото явно не можем да градим настояще и все търсим да възкресим миналото, като просто го оставяме да си стърчи или пък го реституираме – с което нямаме и живо минало. Защото сме едно кирпичено общество, строящо еклектични фасади по безкрайния си път към модернизация.

 

Текстът е публикуван в брой 28/2017 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.

Споделяне

Оставете коментар

smedia footer

S-MEDIA.BG

Immediate Media Co/BBC Worldwide magazines partner | Haymarket partner | Hola! Hello! partner | Condé Nast partner

...............................