По течението на финансовите потоци

От 1981 г., когато площадката в Белене е утвърдена за Втора атомна централа, досега там са изсипани безсмислени милиарди

Споделяне

Стела Ненкова

Стела Ненкова

редактор

Проектът за втора ядрена електроцентрала на площадката на Белене датира от 1981 г. и скоро ще празнува 50-годишен юбилей. Замразявана, консервирана, активирана, минимизирана и максимизирана, идеята има запазено място в говоренето на политиците, някои икономисти и много енергетици. Успоредно с говоренето неизменно се движат и едни пари, които току сменят собствениците си. Последния път, когато проектът бе възроден, през 2002 година нямаше ясни разчети защо и дали на България е необходима подобна електропроизводствена мощност. Единственият публичен аргумент бе, че страната е най-големият износител на ток в региона и трябва да запази тази си позиция. Никой не сметна за нужно да уточни на каква цена. Така, през 2006 година бе избран изпълнител на АЕЦ „Белене“ в лицето на руската компания „Атомстройекспорт“ срещу сумата от 4 млрд. евро. През декември същата година Националната електрическа компания (НЕК) пък публикува обявление, с което търсеше търговци на електроенергия с „контакти и позиции в региона“ за количества електроенергия от 500 до 1000 МВтч за 2013 г. По график тогава трябваше да заработи първият 1000-мегаватов реактор на АЕЦ „Белене“. На практика НЕК обяви, че централата не е за „вътрешна консумация“, а обслужва единствено нейните търговски позиции и интереси.

Междувременно обаче между изпълнителя и инвеститора бяха подписвани безброй допълнения към споразумението от 2006 г., благодарение на които днес притежаваме изцяло един реактор и до август т.г. ще се сдобием и с втори. През 2012 година първото правителство на Бойко Борисов прекрати проекта с мотива, че няма стратегически инвеститор.

Показателното назначение

Красимир Първанов, бивш шеф на НЕК и настоящ зам.-министър на енергетиката, е показателен за посоката на политика в енергийната сфера. През 2011 г., освободен именно от министъра на ГЕРБ по това време Трайчо Трайков, Първанов е известен с пристрастието си към „мирния атом“. Именно той през април 2011-а подписа два документа. Първият засяга допълнителни проучвания за безопасността, а вторият, подписан също от него – анекс №12, задължава България до края на юни с.г. да подпише окончателен договор за изграждане на централата в Белене. Този анекс прави възможно възлагането на поръчката за реакторите, които вече притежаваме, и заради това, поне публично, „Втора атомна“ отново бе възродена. От тази гледна точка смяната на позицията на Първанов от шеф на НЕК към замминистерския пост не може да не се разглежда като знакова. Още повече че Трайков сравни подписваното от Първанов с национално предателство.

Какво да ги правим?

Последното плащане от 621 млн. евро (по силата на решение на международния арбитраж, осъдил страната ни по искане на избрания изпълнител) бе към руската „Атомстройекспорт“. Самият проект се оказа отново полувъзроден, защото стана ясно, че няма къде реакторите да бъдат пласирани на приемлива цена, а стопанисването им води до нови разходи. Сега се разискват два варианта за реализация на оборудването– на самата площадка в Белене и като 7-и и 8-и реактор на терена на съществуващата АЕЦ „Козлодуй“. Политическото говорене за проекта неизменно включва думата „частен“, тъй като на всеки е ясно, че: 1. държавата няма откъде да вземе нужните средства за изграждане на мощностите (стойността варира между 10 и 20 милиарда евро); и 2. тези мощности всъщност не са необходими за задоволяване на вътрешните енергийни нужди. Точни разчети за изразходваното до момента няма, липсва финансова яснота и за евентуалната бъдеща реализация. Но е факт, че около този проект израсна и беше охолно отгледано едно цяло поколение в енергетиката, а паричният поток, съпътстващ проекта, на практика никога не е спирал – като консултантски и консервационни разходи най-малко, като защита на лобистки интереси – също.

Сега на мода излезе частният проект с „минимално“, неясно колко точно, участие на държавата, разбирай данъкоплатеца. Но АЕЦ без значително участие на държавата е невъзможна и това могат да го потвърдят всички експерти - най-малкото поради необходимостта държавата да поема основната част от ядрения риск. Застраховката на хипотетичния частен инвеститор за това не би покрила кой знае какви щети в случай на инцидент или авария, както показа случилото се в японската АЕЦ „Фукушима“.

Към това трябва да се добави и фактът, че дори според ядреното лоби себестойността на мегават, произведен от тази мощност, ще е най-малко 72 евро, поради което същият мегават ще е непродаваем на регионалния пазар, за който е предназначен.

За да излезе сметката, се заговори за субсидиране от страна на държавата, този път с т.нар. Договор за разлики. При него държавата покрива разликата между себестойността на произведената и продадената енергия. А тя би могла да е съществена – в момента цената на мегават на регионалния пазар се движи около и малко над 40 евро, т.е. за всеки продаден мегават държавата ще трябва да компенсира частния инвеститор с 32 евро. При това да не забравяме, че става дума за мощност от 2000 мегавата.

Обаче този разговор не се води сериозно. Официалното говорене включва само платената сума и придобитите реактори, които трябва да влязат в употреба.

А паричният поток продължава.

Както казва енергийният експерт Юлиан Попов – тези проекти не се правят, за да станат.

 

Текстът е публикуван в брой 24/2017 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.

Споделяне

Оставете коментар

smedia footer

S-MEDIA.BG

Immediate Media Co/BBC Worldwide magazines partner | Haymarket partner | Hola! Hello! partner | Condé Nast partner

...............................