Харалан Александров: Балонът на грантовата демокрация се спука Избрана

Според социалния антрополог, след неолиберализма, много бързо може да се фрустрираме и от националпопулизма

мнение Харалан Александров: Балонът на грантовата демокрация се спука
Екатерина Титова
Споделяне

Веселин Стойнев

Веселин Стойнев

редактор

сп. Икономист

- Универсалното човешко пожелание за една по-добра година у нас не е ли разкрачено между приземения скепсис – поне да не е по-лоша от тази година, и хазартния копнеж – дано пък изведнъж да се оправим?

- В общности с драматична история като българската пожелаването на нещо по-добро винаги е свързано с езическо презастраховане срещу злото. Имаме доста такива поговорки – като „да спи зло под камък“, “много хубаво не е на хубаво”, “всяко зло за добро” и пр. Изтеклата година по-скоро потвърждава българския онтологически песимизъм. Той е подвластен на едно манихейско вярване, че агенцията на злото присъства много активно в живота и колчем нещата тръгнат да се оправят, Лукавия изскача отнякъде и спъва прогреса. Паралелно с това 2016-а бележи изключителен хазартен ръст. Никога преди хазартният порок не е успявал да проникне в най-интимната тъкан на общността и да зарази всички слоеве на населението. От ученици до баби пенсионерки – всички търкат лотарийни билетчета и това започва да добива размерите на епидемия от наркозависимост. Тази комбинация от хазартна нагласа и убеденост, че светът е изначално и неоправимо лошо място, е характерна за културата на гетото. Единственото, на което можеш да се надяваш в такъв свят, е да оцеелееш поединично, да се окажеш от малцината щастливци, на които капризният демон на късмета е намигнал закачливо.

- Спасение поединично – това явно е човешкото предопределение на българина индивидуалист. Ние и сами се смятаме са индивидуалисти, и отвън ни описват като такива.

- Асоциални индивидуалисти с колективистични рефлекси. Хора, които трудно формират общност, но лесно регресират в тълпа. Съчетаваме провалената версия на индивидуализма с провалената версия на колективизма. Една рядка комбинация, която гарантира устойчива маргиналност.

- Това не е ли просто модусът вивенди на един домодерен човек, който си остава такъв и при комуналния капитализъм след 1878-а (по формулировката на Румен Аврамов), и при държавния капитализъм след 1944-а, и при неолибералния капитализъм след 1989 г. И трите епохи са напън за модернизация, която все не завършва. И все вместо всеки да се кооперира с другите дори само в свой личен интерес, сам си залага капаните на игрите с нулев резултат.

- Да, ние винаги играем игрите на живота така, сякаш са с нулев резутат. Независимо дали става дума за дилемата на затворника, при която бързаме да предадем другия играч, или лова на елени (the stag hunt), който е колективно усилие и за да се увенчае с успех, участниците трябва да устоят на изкушението да подгонят зайците, изкачщи от храстите. Българинът хуква да гони своя частен заек за да си го изяде сам, и затова никога не успяваме да уловим елен. Колкото до идеолгическите етикети като капитализъм, социализъм, либерализъм, в нашя случай те обикновено прикриват развратен патриархат. Никаква идеологическа рамка не би могла да обясни моделите, с които работят умовете на хората в една травматична култура. Идеологията има вторична задача да произведе обяснение и оправдание, което да позволи на хората да живеят що годе комфортно в своя провален социален свят и да се справят с чувството си за вина за собствения си принос към провала. В този смисъл неолибералният капитализъм с неговите претенции за меритокрация много добре пасна на аморалните българските елити, които избраха да го интерпретират като примитивна версия на социалния дарвинизъм: “Щом ние сме преуспелите, значи сме по-добрите, лузърите заслужават онова, което получават.”

- Но за да има здрав социален ред, трябва и неуспелият да е съгласен, че е справедливо да е неуспял.

- Аз още не съм срещнал в България някой, който да смята за справедливо това, че не е преуспял. Това прави неравенствата – и полтическата система, която ги поддържа – дълбоко нелегитимни. От друга страна, травматичната култура е много толерантна към социалния провал – да си провален е нормално, да си успял е подозрително. Всъщност България е уютно място за губещите, защото са огромно мнозинство и задават културната норма.

- След падането на комунизма никоя бивша социалистическа страна нямаше собствен проект за бъдещето – всички тичахме след образеца на западния либерално-демократичен капиталистически свят. После се оказа, че в България нещата са доста по-различни, отколкото да речем в Чехия и Полша? Откъде дойде това разминаване?

- Идеологията на комунизма – като всички идеологии – е само тънък фурнир върху социалната структура. Под тази повърхност българското общество беше като евтини мебели от талашит, слепен с долнокачествено соцлепило. Те отдавна започнаха да се разпадат, само фурнирът ги удържаше. Носещата културна структура на централно-европейските общества е доста по-здрава и устойчива – те са като масивни мебели от плътно дърво. Ние виждаме само повърхността, а не дълбоката структура, защото я приемаме за даденост – културата има свойството да е прозрачна за хората, които са потопени в нея. Добре известно е, че процесите на модернизация в България започват късно, протичат неровномерно и често по насилствен път. Затова градската ни култура е изключително крехка и дори либералните умове оцеляват трудно, като постоянно се борят с рефлексите на селския си произход.

- Затова ли либералният проект е в такава криза?

- Де да беше така! Проектът за глобално либерално общество беше предаден отвътре, от стожерите на англосаксонската цивилизация, и това се случи буквално пред очите ни последната година. В новата ситуация външният натиск да се правим на нещо, което не сме, рязко отслабва и ние бързо се връщаме към селските си корени. Българските либерални елити – и не само те – се оказаха напълно неподготвени за този регрес. Техният грях е в отказа да видят и разберат човешката природа под повърхността на идеологическия фурнир. За тази избирателна слепота допринесе самодоволната, редукционистка и лицемерна идеология на неолиберализма.

- Засилването на соцносталгията, дори сред младите поколения, които не са живели тогава, не е ли опит за търсене на проект в миналото?

- Това не е носталгия, а опит да конструираш въобразена общност и да избягаш в нея от безутешната реалност на днешния ден. Тези опити винаги са насочени към минало, близко или далечно. Навсякъде общностите реагират на унифициращия глобализационен натиск с криза на идентичността, а в България поради липса на социално и политическо въображение тази криза се решава регресивно. Всеки път, когато се разтревожим какво случва с нас като общност, вместо да се опитаме да си представим колективно бъдеще, ние се захващаме да реставриаме колективната фантазия за славното ни минало. Най-често това се свежда до тропането на хорца и ръченици (което е здравословно), строежа на крепости, възкресяването на представите за лошия турчин, добрия войвода и подлите предатели, а напоследък все по-често за дядо Иван и руските солдати, които традиционно идват да ни освободят, а ние ги посрещнаме с хляб и сол. Колективното въображение оперира с ограничен набор от образи, обяснения и поведения, с които ни е съоръжила кулурата. Като картите Таро от корицата на годишното издание на вашето списание – „Светът през 2017“. Когато пасиансът не пасва на реалността, картите се разбъркват и се хвърлят отново. Картите са същите, различни са само комбинациите. Ние постоянно размесваме старото тесте и чакаме да ни излезе печелившата комбинация – както бабичките, които търкат късметчетата. Аз обаче не виждам либерални карти в тази колода. При целия напън за цивилизационна промяна, в които се изляха огромни външни ресурси, патриархалната култура продължи да се възпроизвежда и да маргинализира всяка алтернатива.

- Какво се случи с агентите на промяната?

- В общия случай си подвиха опашките и се хванаха на селското хорце. Изумително е с каква лекота бенефициентите предадоха своите благодетели. Едни куп хора, които направиха кариери покарй фондацията на Джордж Сорос – получиха образование в елитни университети, обикаляха света с неговите пари и пр. – сега гузно мълчат или гальовно пригласят на хейтърите, които го обявиха за архи-злодей, за демоничния демиург на глобализация. Истината е, че това е просто един много умен, богат и тъжен стар човек, който продължава да вярва в идела на отвореното общество, макар да знае, че няма да доживее да го види. Защото става все по-ясно, че похарчените от него милиони не оставят следа извън проектните отчети. Уви, грантовата демокрация наистина се оказа балон, пълен с идеология. Проектът за построяване на гражданско общество отвън очевидно е провален и трябва да се тръгне на чисто, ако изобщо смятаме, че е възможно и си заслужава. Но първо трябва да признаем, че либералното социално инженерство се е оказало ялово.

- Вие не сте ли част от тази либерална яловост?

- Разбира се, затова съм толкова гневен. В момента, в който си дадох сметка колко безпомощно и вредно е социалното инженерство, започнах да говоря общо взето това, което казвам сега. Ефектът бе, че правоверните либерали спряха да си говорят с мен, за да не се разстройват. И аз се отдадох на любимите си етнографски занимания, тръгнах да обикалям селата и да изучавам недотам либералните селски нрави.

- Значи либералите хукнали по селата като партизаните – по гората.

- Някои хукнаха по чужбина, други се изпокриха по разни фондации, трети хванахме къра. И нас, като партизаните, никой не ни преследва, но за всеки случай си търсим ятаци. Всъщност това, което трябва да търсим, са основанията на либерализма в собствената ни култура. Със сигурност има такива, просто трябва да си извървим пътя към модерността.

- Освен селяните, познавате и бизнесмените. Какви са бизнес типажите у нас?

- Различни. Някои са трогателно провинциални. Други, като тези в Ай Ти бизнеса, са изключително отворени и космополитни, в тях е надеждата за културна промяна. Има сектори с много съревнователен бизнес, където хората буквално се задъхват. Има разбира се и клиентелистки бизнес, където всичко е полит-икономика, и на централно, и на местно ниво. Общото между всички е враждебността към глобалната корпоративна хегемония. Все повече предприемачи се обръщат срещу либералния естаблишмънт, защото се чувстват предадени от него. Всички си дават сметка колко трудно е да оцелееш под натиска на корпоративната инвазия – в най-добрия случай ти е позволено да функционираш в тесни параметри в периферията на големите играчи. Което на свой ред засилва нагласите за икономически протекционизъм. Парадоксът е, че дори предприемачи, които протестират срещу олигархията, са готови да търсят защита в българския олигархичен модел срещу глобалните хищници.

- Значи не антикорупцията, а национализмът, и икономическия му аспект – протекционизмът, е обединяващата кауза на бизнеса?

- По дефиниция национализмът във всичките му аспекти е обединяваща кауза, докато борбата срещу корупцията е въпрос на институционален дневен ред. Идентичността винаги е по-вдъхновяваща от процедурата. Локалната корупция дори започва да се възприема като партизанска война срещу глобалната корпоративна корупция, която хвърли света в криза. Все повече предприемачи признават, че ако не влязат в сложни обвързаности помежду си и с властта, изобщо не биха оцелели. В този контекст антикорупционното говорене започва да звучи наивно и отчуждено. Ако упадъкът на глобалния корпоративен бизнес и обслужващата го политическа каста продължава с тези темпове, рано или късно борците срещу местната корупция ще бъдат причислявани към враговете на народа.

- Коя ще е новата българска фрустрация през 2017-а?

- Мисля, че предстои да се фрустрираме от национал-популизма и фалшивите надежди, които подхранва. След фрустрацията от глобализма, неолиберализма и европейската бюрокрация естествено следва фрустрацията от объщането към миналото и затварянето в омагьосания кръг на националните комплекси. Фантазията за икономическа и културна самодостатъчност е обречена по системни причини, и това най-бързо се усеща в малки държави като нашата.

Споделяне

Оставете коментар

smedia footer

S-MEDIA.BG

Immediate Media Co/BBC Worldwide magazines partner | Haymarket partner | Hola! Hello! partner | Condé Nast partner