България не е оставена сама, а се остави сама Избрана

Според политолога Огнян Минчев седим на два стола едновременно - хем сме против имиграцията, хем сме с Меркел

Споделяне

Веселин Стойнев

Веселин Стойнев

редактор

сп. Икономист

- България на практика е оставена сама – този рефрен чуваме от премиера Бойко Борисов напоследък – от предаването на Турция на бизнесмена Абдулах Бююк до срещата в Берлин с канцлера Ангела Меркел и премиерите на Австрия, Хърватия и Словения. Наистина ли е невъзможно общоевропейско споразумение с Турция за мигрантите, г-н Минчев?

- Липсата на ясна и дългосрочна визия за собствения интерес и неговата проекция в различни варианти спрямо променящата се ситуация, създава основата за подобни „проникновения”, които целят да запълнят вакуума, оставен от липсата на адекватна политика. С други думи – държава се управлява със стратегия. Дефинираш дългосрочния си интерес, на тази основа развиваш възможно по-детайлна картина за това, как би следвало да изглежда твоята държава и твоето общество след 10 – 15 – 20 години. И всеки ден провеждаш политика, която да съответства на стратегическата ти визия, пречупена през предизвикателствата на настоящето.

За примери вземете Германия и Унгария. Г-жа Меркел управлява с ясното съзнание, че демографският упадък на немското общество може да бъде коригиран единствено чрез управлявана имиграция – това изисква пазарът на труда и интересите на големите немски производители. Затова канцлерът отправи покана към сирийските бежанци да дойдат в Германия, макар че го направи по начин, който изправи немското общество пред огромни предизвикателства от социален, културен и битов характер. Грубо погледнато, Германия е разделена на две – половината граждани са нарастващо тревожни и недоволни от имиграционната политика на г-жа Меркел, а другата половина все още я подкрепят и считат, че в дългосрочна перспектива тя постъпва правилно.

Унгарският премиер Виктор Орбан има зад гърба си огромното мнозинство от своите съграждани, които отказват да приемат значителни по брой ислямски общности и категорично отхвърлят всякакви внушения и натиск да приемат имигранти – независимо дали под определението за „бежанци”, или други кандидати за убежище. Унгарците не считат, че биха могли или дори желали да интегрират общности с етнокултурна принадлежност към ислямския свят на „Големия Близък изток”. Унгарската позиция се споделя от всички други централноевропейски страни, които държат да запазят своята относителна хомогенност и идентичност в бързо променящия се около тях свят.

В зависимост от тези два възгледа – немския и „Вишеградския”, ние повече от година наблюдаваме провеждането на съвършено различни и влизащи в пряк конфликт политики. Берлин и Брюксел настояват за функционирането на оперативни квоти за разпределение на бежанци между всички страни – членки на ЕС, за да се превърне имигрантската лавина към Европа в един гладко функциониращ „перпетуум мобиле”, който за кратък исторически период да промени – може би до неузнаваемост – етно-конфесионалната и културна идентичност на европейския континент. На практика целта е практическо размиване и маргинализиране на националната идентичност на европейските общества и сливането им в една голяма – и за съжаление твърде аморфна – общност, пряко свързана и полуинтегрирана със света на исляма на юг и на изток от Средиземно море. Подчертавам – това не е нечий заговор, това е официално декларирана цел за развитие на европейско мултикултурно общество, която се утвърждава на практика от всички институции на европейско и национално равнище. Проблемът на обикновените европейци е, че те виждаха тази цел като постижима в процеса на един дълъг и по-плавен процес на културна и стопанска интеграция, а сега получават един бърз и брутален проект за болезнено и мъчително обединение с хаоса на юг от Европа.

Страните от Вишеград казаха „не” на този проект и повече от година провеждат категорична и успешна политика на обособяване от имигрантската лавина – издигнаха ефективни гранични заграждения, категорично отказаха системата на квотите, налагана от Брюксел, привлякоха в своя лагер Австрия, Хърватия, Словения, Сърбия и Македония, като ефективно затвориха балканския път на миграционния поток от Турция към Европа.

България не е оставена сама – тя се остави сама, като предпочете да стои на два стола едновременно: да защитава позиция против имиграцията на своя територия, но да флиртува с тези европейски политици и позиции, които защитават обратната теза – Меркел, Ренци, Юнкер... Очевидно е, че Турция използва и ще използва мигрантския натиск като мощен инструмент за постигане на своите политически цели в Брюксел.

- Може ли да има успех пряко договаряне между София и Анкара?

- Българската политика на договаряне с Анкара – сама по себе си много важна за гарантиране на националния ни интерес – може да бъде ефективна само ако бъде провеждана от позиция на известна сила и контрол върху миграционната ситуация на българска територия. За съжаление, ние нямаме такъв контрол – особено в сравнение с нашите съседи на северозапад. Граничните заграждения – прословутата „ограда”, се строи вече от години и гълта изумителни пари на фона на унгарската ограда, която бе поставена за няколко седмици и функционира със завидна ефективност. Успешната политика за стриктно регистриране на мигрантите на българска територия, практикувана до края на 2015 г., накара каналите грижливо да ни заобикалят – перспективата да живеят през следващите 5 години в България плаши и най-ентусиазираните кандидати за европейско жителство. За съжаление, през 2016 г. тази политика бе (полу-) изоставена и новинарският поток ежедневно носи все повече сведения за разширяващ се каналджийски трафик на българска територия.

Кабинетът на Борисов на практика отхвърли поканата да се присъедини към формата Вишеград плюс Австрия и Балканите за провеждане на обща и функционална антиимигрантска политика и предпочете политика на краткосрочни флиртове „на парче” – с Меркел, с Юнкер и с Ердоган, които, колкото и да са успешни в тактически план, са отчайващо неспособни да защитят дългосрочно националния ни интерес, защото ни поставят в позицията на молител. Днес ще помолим Ердоган да спира каналите към Странджа, утре ще помолим Меркел за катери и джипове... Хубаво е да пледираме за обща европейска политика по миграцията. Но е добре да знаем, че поляризацията на интереси между европейските страни прави подобна политика много малко вероятна. Това не е евроскептицизъм – това е реална оценка на ситуацията по тема „миграция”.

- Толкова ли е важно отпадането на визите за турски граждани за ЕС? Не се ли крие тук нова мигрантска бомба със закъснител?

- Без волята на турската държава масиран бежански поток през Турция към Европа е невъзможен. Нека започнем с това, че Европа и Западът като цяло имат сериозни грехове към Изтока и в частност – към Турция. Гражданската война в Ирак и Сирия изтласка в Турция около 3 млн. бежанци, които тежат финансово и организационно на турското общество и държава. Европа предложи помощ, едва след като видя „дебелия край” през есента на 2015 г. Западът като цяло носи тежка отговорност за хаоса в Близкия изток с войната в Ирак от 2003 г. (започната от администрацията на Буш-младши), с разгрома на режима на Кадафи в Либия, както и с политиката на безусловна подкрепа за т.нар. „Арабска пролет”, която доведе на власт не светски демократи, а авторитарни ислямисти. Клишето за „умерения ислям”, който трябва да бъде доведен на власт в региона, използвано от западни стратези, на практика потопи Близкия изток в сектантско насилие – просто защото няма друга разлика между „умерен” и „неумерен” ислям освен тактико-опортюнистична...

Ердоган приема радушно арабски бежанци, не на последно място, защото те му помагат в процеса на социална ислямизация и десекуларизация на турското общество. Той обаче е същевременно готов да използва потенциала на бежанската вълна за постигане на конкретни външнополитически цели – включително за нарастваща демографска ислямизация на Европа и за повишаване на влиянието на Турция в ключови европейски страни чрез турските и ислямските общности, живеещи в тях. Ердоган е едновременно прагматичен политик и религиозен визионер. Той разглежда дългото стоене на Турция в чакалнята на ЕС като национално унижение и не възприема легитимистките аргументи на Брюксел като валидни – за него Европа води лицемерна политика на използване и отхвърляне на Анкара.

Споразумението за бежанците между Анкара и Брюксел, инициирано от г-жа Меркел, поставя турския президент в win-win позиция. И при спазване, и при неспазване на договорката с Брюксел г-н Ердоган съхранява ресурса на мигрантския натиск. Ако споразумението работи – Турция трябва да получи безвизов режим с Европа, ако блокира – Анкара винаги може да повтори кризата от 2015 г., когато 1,5 млн. души преплаваха Егейско море на път към обетования Запад. Да се надяваме, че е възможен компромис между двете неблагоприятни алтернативи – постигане на споразумение за частично вдигане на визите за по-широки групи турци, пътуващи по бизнес, политически или академични ангажименти, но отлагане на визовата либерализация за всички турски граждани. Струва ми се, че това беше една от целите на „совалката” на Борисов в Анкара и Берлин, въпреки че не зная доколко българската позиция може да бъде успешният посредник по този въпрос.

Ако компромис не бъде постигнат, заплахата от миграционна вълна остава актуална – и да се спази, и да се провали споразумението ЕС – Анкара. Ако то се провали – бариерата пред бежанския поток от юг отново може да се вдигне. Ако визите бъдат вдигнати за всички турци – трудно контролируем поток от турски граждани ще навлезе в Европа, и то не задължително за ограничения срок от 3 месеца. Особено тревожна е възможността Анкара да използва визовата либерализация за раздаване на турски паспорти на пришълци от Арабския свят, както и да изтласква големи групи кюрди в посока към Европа, вследствие на наново разгарящия се граждански конфликт в югоизтока на Турция.

- Възможно ли е България, Гърция и Италия да сформират контракоалиция на Вишеградската четворка по въпроса за мигрантите или някакъв друг формат, в който „да не сме сами“?

- Какъв е потенциалният общ интерес зад подобна коалиция? Гърция и Италия имат необозримо големи брегови ивици, които не могат ефективно да охраняват – особено при липса на адекватни европейски инструменти и институции. Затова те пледират за квотното преразпределение на бежанци и си затварят очите за изтичането на бежанските потоци на север. Но за Гърция препращането на мигрантски групи на север вече не е възможно в големи мащаби поради затварянето на балканския път. Италия е под нарастваща заплаха от африканска миграционна лавина – поради рухването на държавата Либия и нарастващата мотивация на голям брой африканци да емигрират. Испания засега ефективно контролира потока чрез споразумение – и плащане на страните от западния Магреб да я пазят. Виждаме колко многообразни и драматични са предизвикателствата и интересите на средиземноморска Европа. Единствената база за договаряне между България, Гърция и Италия би била една ефективна европейска политика за ограничаване на миграцията, за каквато днес има минимални шансове – осъзнаването и договарянето на общоевропейския интерес е все още твърдо блокирано.

Ognjan Minchev 2

- Ще се разпадне ли Европейският съюз, ограждащ се с огради, парцелиращ се на четворки и тройки и хронично страдащ от липса на легитимност на институциите си под емигрантския натиск?

- Страхувам се, че по отношение на общата политика по миграцията ЕС вече се е разпаднал и страните членки не полагат сериозни усилия за реинтеграцията му. Описахме диаметрално противоположните позиции Германия – Вишеград, но това далеч не е най-драматичното разделение. Референдумът за Брекзит отразяваше в голяма степен тревогата на редовия британец от имиграцията и ще сгрешим, ако го отдадем на традиционно обособената от Европа британска идентичност. Европа е застрашена от поредица референдуми, които да отразят процеса на стихийна ренационализация на ценностите и политическите ориентации на нарастващ брой французи, холандци, дори немци... Референдумите са краткият път към небитие на ЕС в настоящата епоха на неговата нарастваща неубедителност като институционална конструкция, ценностна основа и гарант за сигурност и просперитет.

Какво може Европа да противопостави на процеса на ренационализация? Преди всичко – нова дефиниция на общия европейски интерес, гарантиран от дълбоко обновена институционална структура на интеграцията. Акцентът пада преди всичко върху икономическата и върху културната политика на ЕС. И тъй като простите всеобщи решения са нефункционални, развитието на Европа „на различни скорости” изглежда неизбежно. Популярно е бичуването на „брюкселските чиновници” като неефективни, но доста по-малко светлина пада върху непочтената игра на значителна част от националните елити, които се оправдават с „Брюксел”, когато флиртуват със своите граждани, а в Брюксел се оплакват, че собственото им обществено мнение не им разрешава необходимите реформи.

- Какъв нов проект е нужен на Европа, за да остане тя обединена?

- Промяната на европейския проект трябва да започне с осъзнаването на драматично променената глобална рамка, в която се развива съюзът на европейските народи. През епохата на Студената война европейската интеграция бе лабораторен проект под ядрения чадър на САЩ. През епохата на „края на историята” след 1990-а Европа бе въплъщение на либералния идеал за един демократичен свят, обединен около ценностите на демократичния Запад. Това даде на Европа крила, превърна я в притегателен център на народите от близо и далеч. През последното десетилетие ние живеем в свят на брутално завърналата се геополитика и международно съперничество. Русия възроди своя имперски проект, Турция отново мери османския си мундир, Китай спокойно и мощно излиза на сцената, а американското лидерство е в дълбока криза. Днешната криза на Европа е продукт и на нейната неприспособеност към реалностите на този променен свят. Времето на пацифистките илюзии, на мултикултурния карнавал и разчитането единствено на „мека сила” отмина. Днес Европа има нужда от способност да проектира категорична сила в качеството си на основен стратегически фактор на съвременния свят. Има нужда от армия, гранична защита, мощни специални служби и способност да налага интереса си – а не само плахо да се адаптира към чуждия интерес.

Тези атрибути на властта са възможни само ако Европа придобие своя идентичност. В продължение на половин век гордостта на европейския проект бе неговата безграничност – инклузивност. Европа бе пример, заслужаващ да се разпространи отвъд физическите й географски граници. Днес безграничността е безотговорна. Европейските граждани ще кажат НЕ на опита тяхната идентичност да бъде разтворена в аморфната общност на нещо като „Еврабия”. Европа трябва да потърси и да проектира своята идентичност както навътре в себе си, в своето минало и традиция, така и в съизмерване с другите региони на глобалния свят. Никой не бива да вярва в разпространения мит, че завръщането на Европа към нейната идентичност ще бъде антидемократично. Самата демокрация като система е възможна единствено в общности, които споделят доверието си един към друг – в общности със споделена идентичност. Напротив – кризата на Европа е криза на нейната демокрация, породена от сложните процеси на експанзираща безграничност и замазана – травмирана идентичност.

Това поставя България пред нови предизвикателства на нейното европейско членство и идентичност. Днес не е достатъчно да изразиш принадлежността си към европейските ценности и единство. Необходимо е да дефинираме ясно своя национален интерес и да се опитаме на неговата основа да допринесем конкретно и конструктивно за преизграждането на европейския проект на основата на една нова представителност на възродената европейска идентичност. Тук молбите няма да помогнат – тук е необходима позиция.

Споделяне

Оставете коментар

smedia footer

S-MEDIA.BG

Immediate Media Co/BBC Worldwide magazines partner | Haymarket partner | Hola! Hello! partner | Condé Nast partner

..............................