Мемоари

Споделяне

Икономист

Икономист

iconomist.bg

newsroom@iconomist.bg

Михаил Вешим

Беше известен бизнесмен, с амбиция и за политиката, но "когато му дойде времето". Засега имаше магазини за битова електроника, както и чувство за хумор. Обичаше да се шегува, че е като пролетариата – няма какво да загуби освен веригите си – търговските си вериги.

Наричаше ме "амиго" – в това долавях революционно кубинско влияние – команданте Фидел му бе кумир. Освен него ценеше и хаванските пури, които му доставяха "камаради" от Куба.

Иначе ме гледаше с леко пренебрежение, както един успял бизнесмен гледа на неуспял литератор. Но се въздържаше да ми заповядва – не му бях щатен служител, а само на хонорар – срещу твърда сума ме бе наел да записвам спомените му. "Живот, отдаден на родината" – заглавието на бъдещата книга бе негово.

Седяхме в кварталното кафене. Празно кафене с три маси и шест стола, където и днес се срещнахме на работна закуска – той да разказва, а аз да записвам – с диктофон и химикалка.

– Тази комисия трябва да се закрие, амиго, вредна е за държавата! - започна гневно. И ми показа вестника – там, сред новата порция "осветени" сътрудници на бившата ДС, беше и неговото име. – И какво като съм бил от службите? Аз целия си живот отдадох на родината! При изпълнение на служебния си дълг срещнах смъртта...

– Разкажете! – и се приготвих да записвам.
– Лятото на 1986 г. Тогава замалко не загинах за България. По онова време ситуацията бе сложна, бяхме изправени пред световен...

– Конфликт ли? – избързах.
– Футболен шампионат... И не ме прекъсвай!... Говоря за Мондиала в Мексико. Същото лято бях на мисия в Дамаск. Условията бяха трудни – единственият ни апарат за наблюдение бе "Електрон", съветска битова техника, морално остаряла. На моменти екранът, иначе цветен, изсивяваше и картината се губеше. Получих задача лично от посланика и с риск на живота си заминах за Бейрут, там тогава се водеше гражданска война. Въпреки бомбите и снарядите реализирах успешна сделка с местния търговец Муса Абдел Насри и се върнах обратно в Дамаск с телевизор "Сони", модел "Тринитрон". Жегата в сирийската столица беше ужасна. По моя идея бе напълнен надуваем басейн в двора на посолството, а апаратът „Сони” се монтира на ръба на басейна... Личният състав се разположи във водата, без изключения. За повдигане на националния дух бе разрешена употреба на уиски в разумни граници. И когато Наско заби...

– Кой Наско? – прекъснах го, защото пак въведе нов герой.
– Сираков – погледна ме. – Колко сте неинформирани това младите! А по цял ден сте в интернет! Там провери и не ме прекъсвай!... Та, когато Наско Сираков заби гола на италианците в 85-ата минута, ние в басейна изригнахме с викове: "Българи-юнаци!". Изригнахме като истински патриотичен вулкан, а вследствие от изригването се образува вълна цунами. Цунамито събори апарата в басейна и точно тогава аз видях смъртта...

– Как изглеждаше?
– Като супа топчета... Двеста и двайсет волта във вода – всички щяхме да се сварим на супа!... Но... това бе "Сони Тринитрон"! Захранването автоматично изключи и спаси живота ни. Ако беше съветският "Електрон", сега нямаше да водим този разговор...

Бизнесменът, бивш кадър на ДС, направи пауза, взе вестника и го повъртя в ръцете си.

– На "Сони" дължа живота си – не само в Дамаск, а и тук, след промените. Когато камарадите от ЦК ми връчиха куфарчето като на проверен кадър, вложих парите в търговията с черна техника. Но това не го пиши, амиго – тия са военни работи! Ти напиши, че тази комисия по досиетата трябва да се закрие – на кого му пука за нея! Лустрация мен не ме лови! Пак ще си вляза в политиката, но когато му дойде времето... И когато партията повели!

Текстът е публикуван в брой 40/2017 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.

Споделяне

Оставете коментар

...................................