Нашата криза е криза на националната ни общност

Навсякъде в Европа политическият баланс ще мине надясно – особено в сферите на културата и на сигурността, казва политологът Огнян Минчев

Споделяне

Веселин Стойнев

Веселин Стойнев

редактор

сп. Икономист

Интервюто взе Веселин Стойнев

– Обезсмисля ли се вече до фарс вотът на недоверие срещу правителството след предколедната позиция на Ахмед Доган за безалтернативността на управлението, г-н Минчев?
– Очевидно е, че вотът няма да мине, но по принцип подобна процедура е възможност за безплатна партийна пропаганда в национален ефир – много рядко може да се случи изненада, т.е. успешен вот. Доган се появи в стара роля – посредник, балансьор. Политическото крило на пирамидата ДПС е официално в опозиция. Бизнес крилото е на власт – наравно с ГЕРБ, а "експертите" му са министри и високопоставени чиновници в изпълнителната власт. Публичното лице на тази партия, когато е на власт, е толкова отвратително, че след 2014 г. никой няма достатъчно кураж да я вземе открито за коалиционен партньор на власт. Но при Борисов -1, 2, 3 - ДПС е на власт като основната групировка на българската олигархия, само че зад кулисите.

– Доколко успешна и устойчива във времето може да е българската външна политика „да сме добре с всички“: с Германия и Франция, но и с Вишеградската четворка; с ЕС, САЩ и НАТО, но и с Русия; с ЕС, но и с Турция?
– Само по себе си доброто пласиране сред разнородни партньори – и то в условия на изострена международна конфигурация, е нещо положително за страна с ограничен потенциал като България. Но подобна позиция носи дългосрочни дивиденти, ако е обвързана с достатъчно силни взаимни ангажименти, изразяващи дългосрочни интереси. Не съм сигурен, че такива успехи са реално постигнати. По-скоро се създава впечатление за оползотворяване на конюнктура. Това, че Ердоган е доволен от позицията на българския премиер, има положителни последствия. Какво се случва обаче при промяна на конюнктурата, изостряне на отношенията между Анкара и Брюксел, Анкара и Вашингтон? Омилостивяването на Путин с призиви за сваляне на санкциите и загърбването на факта, че Черно море стана милитаризирано езеро на Русия, със сигурност ни поставя в графата на по-маргиналните – по-ненадеждни партньори в Европа и НАТО. Какво ще получим в замяна? От Москва все едно и също получаваме... Да не казвам какво, приличието задължава. А балансирането между Вишеград и Брюксел е наложително – интересите ни са като тези на Вишеград, но парите ни идват от Брюксел. Освен това, както беше писано някъде, ние сме послушни – а послушанието струва нещо – макар и немного.

– Приоритет на българското председателство на Съвета на ЕС e евроинтеграцията на Западните Балкани. Какви са шансовете за по-осезаемо приближаване на тези страни в западна посока и за ответно засилено руско влияние на Балканите?
– Руското влияние на Балканите ще срещне ясни граници и отпор – не от самите Балкани, разбира се. Балканите ще трябва да бъдат стабилизирани със западна помощ, за да не се изкушават да гледат на Изток. Но тази стабилизация няма скоро да включи пълноправно членство в ЕС. Ще се оказва силен натиск за приключване на проточилата се блокада с името на Република Македония. Ще бъдат инвестирани пари за инфраструктура. Ще се засили натискът върху „меко“ авторитарните лидери от региона да отпуснат мъртвата хватка спрямо институции, правосъдие и медии, да ограничат корупционния грабеж с инструментите на държавата. Но пълноправно членство – засега не. Брюксел не е готов за това. Трябва да се осъществи първо обща институционална реформа, а нейните параметри все още не са изяснени. Затова България ще играе ролята на пиар на Западните Балкани, ще привлича внимание, някое и друго евро за развитие на региона. Ако си върши работата, българското правителство трябва силно да лобира за построяването на Коридор 8 – от Бургас, през Скопие към Дуръс в Албания. Актуализирането на македонските проблеми в международен план е благоприятно за Коридор 8 за първи път от 20 години насам. Проблемът отново е, че българският интерес в тези направления е обратен на руския. Затова ние пак ще танцуваме танго – една напред – две назад, да не дразним мечката.

– Миграционната криза и ислямският радикализъм допринесоха съществено за срива на либерализма в Европа. Ще бъде ли заместен той от един нов консерватизъм, преминавайки първо през фазата на националпопулизма и неговото опитомяване?
– Срива се не либерализмът като общо понятие, а определен вариант на ляволиберална хегемония, която с течение на времето си постави прекалено амбициозни и неприемливи цели в области като мултикултурализъм, обезсилване на националната държава, изкореняване на традиционните ценности и култури в полза на някакъв утопичен проект за глобална Европа, откъснала се от корените си и идентичността си. Този утопичен проект ще бъде коригиран чрез консервативния рикошет, който набира скорост в цяла Европа. Не става дума само за Вишеград, който бил станал дяснопопулистки, а Брюксел и Западът на Европа били останали пазители на либералния завет. Навсякъде в Европа политическият баланс ще мине надясно – особено в културната сфера и в сферата на сигурността. Важното е евроскептичните крила на десния популизъм да бъдат обуздани, защото всяко раздружаване на Европа ще доведе до кризи, които ще имат катастрофални въздействия върху всички ни. Затова – посоката е към по-консервативна политика към миграцията, засилване на системите за сигурност – но общоевропейските системи, а не просто издигане на нови стени по вътрешноевропейските граници. Очевидно е, че това няма как да стане с лидери, символизиращи досегашната ляволиберална хегемония в Европа. Важно е и преходът надясно да бъде умерен и изцяло в рамките на демократичната система на управление. Авторитаризъм, облечен в дрехите на консерватизма, трябва да бъде категорично спрян.

– За партийно-политически носители на един или друг вид консерватизъм у нас могат да бъдат посочени много формации от дясно до ляво – от ДСБ до БСП, през всепоглъщащата идеологии ГЕРБ. Има ли обаче в България условия за и нужда от консервативна доминанта в политическия живот?
– В България е много силно изкушението да вземем да съборим всичко и да почнем от нулата. Затова „консерватизмът“ ни често се изчерпва с Динко и с пладнешкия грабеж на държавата от позициите на силно автентичен „свободен пазар“. В България от консервативни компоненти на политическия живот има нужда в определени – но позитивни, не дефанзивно-националистически – направления. Нашата криза е криза на националната ни общност – ние живеем заедно механично, иначе се гледаме на кръв и не се понасяме – нито под покрив, нито на улицата. Определено възраждане на ценности, белязали светли страници от българската традиция, би било благотворно за създаване на един дух на по-голяма солидарност, на общност. Необходимо е да засилим чувството си за отговорност към другите, към семейството (което е в криза), към общността, към страната си – като развиваме и принадлежността си към Европа, който може – и към света. Необходимо е да възродим духовните си ценности, да си припомним, че имаме и душа, а не само материални потребности. Всички тези неща обхващат смисъла на едно консервативно възраждане, което не бива – и не може – да прогонва и без това крехкия консенсус на либералната демокрация и свободите, които тя гарантира. Демокрацията изисква придвижване на „два крака“ – ляв и десен. Хегемонията на едното или на другото ни кара да подскачаме на куц крак.

– "Обединени патриоти", през министри от ГЕРБ, СДС-та, чак до БСП се обявиха против ратифицирането на Истанбулската конвенция и т.нар. от български политици признаване на "трети пол". Това голяма консервативна коалиция ли е, или голяма неграмотност и политиканстване?
– Това е ad hoc коалиция, в която има няколко различни позиции – политически, дори спекулативни, но и идеологически. "Обединените патриоти" застанаха срещу конвенцията поради аргументи от идентификационно естество – те са националисти, възраждат народностни традиции, т.е. консервативни са и затова не могат да приемат документ, в който се дискутират проблеми на "третия пол" – независимо дали наистина става дума за „трети пол“, или за нещо, което поради превода прилича на това. Съществуват и подозрения, че някои кръгове от управляващите повдигат този въпрос и за отклоняване на вниманието от други политически сблъсъци – като този за ски зоната в Банско. Подобни подозрения са логични, но трудно доказуеми, защото в политиката винаги се обсъждат и решават паралелно многобройни, взаимно обуславящи се и въздействащи си проблеми.

Позицията на БСП е аналогична и също не-трудна за обяснение. Партията има социално консервативен електорат и поддръжници, за които проблемите на „третия пол“ вървят в пакет с цялостната пропагандна кампания на режима в Москва срещу „Гейропа“. Колкото и да се гневят на БСП други леви партии и сдружения, позицията на партията по Истанбулската конвенция още веднъж потвърждава, че нейното квалифициране като „лява“ е въпрос на чиста инерция. Тази партия е страж на отминало статукво, което е било „ляво“ в някакъв смисъл. Днес тя е "лява" само на думи в областта на икономиката и социалните въпроси – просто защото от нейните редици произлиза базата на днешната посткомунистическа олигархия. Консервативна е в сферата на културата и социалните ценности поради беловласите си поддръжници и поради геополитическия си афинитет към ретроградно-консервативното евразийство.

В тази ad hoc консервативна коалиция участват и позиции, и интерпретации от по-принципно ценностно-идеологическо естество. Проблемът не е само в превода на две различни понятия за пол – sex и gender, с едно унифицирано българско понятие за пол. Той идва и от формулировките в самата конвенция, които се отнасят до интерпретациите на т.нар. "социален пол", които са доста широки и аморфни, нуждаят се от интерпретация и изясняване какво точно се има предвид: дали упражняване на различни стереотипи в отношенията между мъжете и жените, или изискване за образователни и политически мерки, засягащи целия обхват от проблеми на „социално конструирания пол“ – включително проблемите на LGBTTQQ например. Ако конвенцията третираше проблемите на насилието срещу жените в по-конкретно формулирани позиции, както спекулациите, така и „автентичните“ страхове за "прокарване" на „трети пол“ щяха да бъдат без каквото и да е основание. Текстовете на конвенцията обаче очевидно създават основания за дебат – както в България (където подобни проблеми са все още чисто спекулативни), така и в други европейски страни, на Изток и на Запад, които все още не са я ратифицирали.

– Има обаче и граждански формации срещу конвенцията.
– Сред противниците на ратифицирането ѝ застанаха и организации като „Бащи за отговорно родителство“. Те са против приемането на конвенция, едностранно облагодетелстваща и толерираща правата само на жените. Системното насилие срещу жени е неоспорим факт и практикуването на подобно насилие е съвършено недопустимо. Асоциацията на бащите обаче изхожда от определени конкретни несъвършенства на семейното право – както у нас, така и в други страни, които дават възможност за системна дискриминация на разведените бащи по отношение възможността редовно да се виждат с децата си. Когато една бивша съпруга не желае да даде детето за свиждане с баща му в разрез със закона и решенията на съда, тя твърде често прибягва до фалшиви претенции за „семейно насилие“ на бившия ѝ съпруг спрямо нея и детето ѝ. Когато детето е момиченце, често пъти бащата е обвиняван в педофилия – без всякакви основания. Семейните отношения след развода са сфера на многобройни горчивини и лични трагедии, в която майките са изначално привилегирована страна, а бащите са дискриминирани системно и по закон. Затова допълнителни едностранни бонуси от типа на специална конвенция, която допълнително овластява едната страна в постсемейните конфликти, се разглеждат от препатилите бащи като неоправдани и влошаващи и без това отчаяното им положение на безпомощност.

Текстът е публикуван в брой 2/2018 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.

Споделяне

Оставете коментар

.....................................