За два процента разлика

Технологията на перманентния скандал удържа дълго власт и опозиция под капака на тенджерата под налягане

iconomist
iconomist / 23 March 2018 10:20 >
За два процента разлика
Арман Бабикян
експерт по политически маркетинг и пиар

Като тръгна от суджука и мина през разцеплението в Ботевград, после продължи леко към Пазарджик, но се закотви в Хасково, перманентният скандал се оказа самото ни политическо битие. Дрийм тиймът управлява, защото по-добър не се е родил. Може да сме зле, ама "няма кой". И с това обяснение лесно управляват КОЙ и ТОЙ.

Така наречената опозиция удря здраво, но не докрай, за да не стане нещо лошо – например да дойде на власт, докато не е готова. А е готова, когато ѝ разрешат, защото сама не може.

Днес почти никой не помни, че "суджукът" тръгна от проверка на прокуратурата, а Хасково гръмна, защото Цветанов се опита да си оттегли собствения кмет. Всички са убедени, че БСП е нападнала в гръб властта. Така и днес се намираме в скандала ЧЕЗ, защото Бойко Борисов подаде оставката на Теменужка Петкова, а не защото левият полюс е ударил камбаната. Така стана и със скандала с иновативните лекарства – пациентски организации, извънпарламентарни партии, ДПС и чак накрая скочи и БСП.

Това показват и числата от изследванията на социологическите агенции. Държавата се тресе, а разликата с БСП е все два-три процента, и все в полза на ГЕРБ. Как става тая работа?

Първи метод – изпитана тактика, наслагваща мнението, че всички са маскари и „онези“ са като „тези“. Липсата на алтернатива работи безотказно от времената на „синьо-червената мъгла“, „стани да седна“ и други образи, които гласят, че политиците са еднакви и идват на власт, за да ни оберат. Така публиката гледа на избора като на неизбежно зло или въобще не гледа натам.

Втори метод – по национални теми, които създават проблем, се намира мълчаливо долепяне на полюсите и неофициално сваляне на напрежението. Например – мегакомисията за борба с корупцията, реставрирането на разоряващия проект „Белене“, джендър вакханалията, която ни запрати в Централна Азия, и приземяването на спора за изтребителите с ремонт за милиони в сметката на МиГ...

Трети метод – винаги държиш в парламента някой, който с удоволствие би заместил коалиционния партньор. Така малкият в брака по сметка знае, че може това да му е последната сметка и никога повече да не преразпределя повече, отколкото печели съпругата му.

Четвърти метод – държиш претендентите за идеологическата ниша вън от игралното поле – ляво или дясно. Независимо дали се казват Георги Първанов, Радан Кънев, Трайчо Трайков или Христо Иванов. Те всички са били във властта и са удобно уязвими, но се следи да не се обединяват. За целта се подхвърлят дребни надежди – медийни, финансови, организационни, така че всеки да е убеден, че е по-велик от другия и навлеци не му трябват.

Пети метод – разказва се приказката за лошия и добрия ГЕРБ и се всява надежда, че единият от двата ще дойде. Този на Цветанов или онзи на Томислав Дончев. Добавят образователни и личностни характеристики, както и слухове за разминаване в любовта към Борисов. При БСП тази функция изпълнява вътрешнопартийната опозиция, която за едни е добра, а за други трябва да се обезглави до крак.

Системата функционира добре, но все пак е важно да се поддържат контролни механизми чрез прокуратурата и финансовите потоци. Така се избягват рискове, а медиите отвличат вниманието – заливат публиката с тревога от сутрин до мрак с наводнения, лавини, дори мостове падат в Маями, но никога (или почти никога) – с разследване дали някой министър краде или премиерът лъже.

Вероятно много години можем да изкараме с два процента разлика, но има проблем, който изградената система не може и не иска да реши. Това е тътенът отдолу, който изследванията не хващат. Този тътен няма лидер и идеологически канал, нито икономическа основа. Храни се с атавистичното отвращение, което няма общо с натрапчиво повтаряното "хладилникът победи телевизора". Ще избухне като тенджера под налягане, която няма клапа за изпускане на парата. И тогава никой няма да пита кой идва и дали е по-добър.

Текстът е публикуван в брой 12/2018 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ