Умората от президентското дърдорене

Ако президентът Радев не удовлетвори очакванията за политическа алтернатива, които сам напомпва, той само ще укрепи управляващите

Веселин Стойнев
Веселин Стойнев / 01 February 2019 13:31 >
Умората от президентското дърдорене
Безсмислен отчет: На 22 януари на „Дондуков“ 2 президентът Румен Радев и вицепрезидентът Илияна Йотова дадоха изявления и пресконференция по повод втората годишнина от встъпването с
Американският президент ежегодно държи реч за състоянието на съюза САЩ. Председателят на Европейската комисия държи реч за състоянието на съюза ЕС. Българският президент държи реч за собственото си състояние. Понеже управлението на държавата изобщо не зависи от него.

И какво да направи в такава ситуация държавният ни глава, освен да започне да се отчита – колко закона е върнал, с колко държавни глави се е срещнал и пр. А какво не е направил – какъвто журналистически въпрос получи сегашният президент при тазгодишния му януарски отчет, Румен Радев бързо отхвърли с подкана за следващ въпрос.

Разбира се, самокритичността не е сред военните добродетели – за неизпълненото гълчи висшестоящето началство, а над президента няма такова. Но пък е сред добродетелите на интелигентния и образован човек, какъвто трябва да бъде и е българският президент. Когато тя е в дефицит, замъглена от някои особености на характера или свръхамбиции, много лесно човек изпада в противоречия и онова, което е пропуснал да направи, лъсва със страшна сила. Колегите анализатори вече припомниха – а някои дори директно обвиниха президента Радев в двуличие, че както сега защитава Елена Йончева от обвиненията й за КТБ, така отказа да разсекрети заседанията на КСНС при президента по банковата криза през 2014 г.; и както сега говори за растящо беззаконие, така сам не наложи вето върху антикорупционния закон, който дава право на антикорупционната комисия да конфискува имущество дори когато обвиняемият е оправдан от съда.

Българският президент, подобно на американския и на председателя на ЕК, може да казва какво е текущото състояние на държавата и да бъде критик и коректив на управлението. Но за разлика от тях не може да обявява как ще подобри нещата, да обяви какви стъпки ще предприеме, не разполагайки с изпълнителна власт. И тук президентът Радев намира най-лесния баланс – в критики и оферти само на едро. Той обяви, че страната е в критично положение, защото демокрацията ускорено губи позиции, икономиката върви не към Европа, а към Третия свят, и от името на обществото заложи очаквания за „неотложни и всеобхватни спасителни мерки“. Които според него са невъзможни без радикална промяна на политическата среда и стила на управление. Което пък предполагало появата и подкрепата от него на нов политически проект и предсрочни парламентарни избори, за които вече не стоял въпросът дали да ги има, а кога да се случат.
В същото време президентът ще сформира Съвет за стратегическо развитие на България, който да предложи „алтернативи на институционалния блокаж, на икономическия и идеен застой, в който се намира страната“. И така изпада в най-голямото си противоречие. От една страна – ще сваля сегашните управляващи, от друга – ще търси консенсус за развитието на държавата. Единственият начин, по който Радев може да избегне противоречието, е, като се провъзгласи за защитник на интересите на стотиците хиляди избиратели на ГЕРБ и Патриотите, които са били предадени от техните партийни елити, и които сега той ще защити с нов политически проект, който пък ще следва начертанията на неговия Съвет за стратегическо развитие. Но това не е нищо друго освен съвременен опит за една деветнадесетомайска модернизация, която минава през изземване на политическо представителство и преодоляване на президентски импийчмънт.
Две години от мандата на настоящия президент минаха в очакването му да се появи „нов политически проект“. Колкото повече той не се случва, толкова повече нараства директната му подкрепа за него. Радев вече изглежда толкова изнервен от неслучването му, че ако беше друго време, сигурно щеше да обяви режим на пълномощията.

Ако обаче проектът не се случи или се случи само като една маргинална алтернатива, пак остава БСП. Тя засега не дава вид на обидена, че е едва „второ желание“ на президента – нищо че дори само заради очакването за нов проект тя губи инерция. При всички положения обаче радикализацията на държавния глава, заел позицията не просто на коректив, а на тотална опозиция на управляващите, вече е превалила натрупването на време и думи и трябва да премине в по-решителни действия. Конституцията не дава особени възможности за това, но независимо доколко президентът ще се вписва в рамките й или ще излиза извън тях, по-важно е дали няма да отвори нова политическа дупка. Ако откликва и сам напомпва обществените очаквания за промяна, но не може да ги удовлетвори, той не просто ще се окаже поредната голяма заблуда, но и сам ще допринесе за укрепване на статуквото. Защото срещу умората от управлението на ГЕРБ скоро ще дойде и умората от президентското дърдорене.


Текстът е публикуван в брой 5 /2019 г. на списание "Икономист" от 1 февруари, който може да закупите в разпространителската мрежа в страната. Вижте какво още може да прочетете в броя
Exit