Доналд Тръмп срещу Конгреса

Когато става дума за вътрешна политика, президентът не е толкова могъщ, колкото изглежда

Съдържание от The Economist
Доналд Тръмп срещу Конгреса
Изслушване: Уилям Бар трябваше да се защитава пред Сената срещу обвинението, че има тревожно експанзионистична теория за президентството
През 1989 г. тогавашният адвокат към Белия дом Уилям Бар написа меморандум, с който предупреди президента да внимава с опитите на Конгреса да подкопае авторитета му. 30 г. по-късно Бар, който скоро ще стане главен прокурор на САЩ, трябваше да се защитава при изслушването за утвърждаването му от Сената срещу обвинението, произтичащо отчасти от меморандума му, че има тревожно експанзионистична теория за президентството. Междувременно сегашният президент не може да изкопчи финансиране от Конгреса за построяване на стена по южната граница. Основната програмна реч на президента „За състоянието на Съюза“ може да бъде отложена по предложение на председателя на Камарата на представителите Нанси Пелоси, която напомни на Белия дом, че речта се произнася по предложение на нейния офис и че този път писменият вариант може да е достатъчен.

Конфликтът между законодателната и изпълнителната власт, който доведе до най-продължителното в историята блокиране на правителството, е присъщ за президентските системи. Социологът и политолог от Йейл Хуан Линц, който почина през 2013 г., твърдеше, че макар американската конституция да е многократно имитирана, тя, изглежда, работи само в една държава. Навсякъде извън САЩ опитите за превръщане на законодателната и изпълнителната власт в равностойни партньори накрая завършват с безизходица. В Латинска Америка, отбеляза Линц, блокирането често е преодолявано с вземането на властта от армията. „Единствената президентска демокрация с дълга история на конституционен континюитет е тази в Съединените щати“, заключи той през 1990 г.

Оттогава американското правителство претърпя три продължителни блокирания и поради това изглежда по-малко изключително, отколкото в миналото. Когато двете политически партии представляваха разбъркана колекция от групи по интереси, конфликтът се управляваше по-лесно. Обикновено Роналд Рейгън успяваше да намери достатъчно демократи с мислене като своето, с които да работи. След това обаче всяка партия стана идеологически по-уеднаквена, с малко припокриване помежду им. Сегашният президент не може да открие нито един демократ в Долната камара, според когото предоставянето на $5,7 милиарда за неговата стена, така че да се сложи край на блокирането, е разумна сделка.

Преобладаващото мнение на президентството отдавна гласи, че в конфликта със законодателите има само един победител. Артър Шлезинджър твърдеше в „Имперското президентство“, че през 70-те години на XX в. САЩ са преминали точката, от която няма връщане: натрупването на президентска власт не може да бъде отменено, нито пък президентството да се върне към нещо, наподобяващо намеренията на основателите. През 2010 г. Брус Акерман изрази сходно мнение в „Упадъкът и сривът на Американската република“. Ниоми Рао, номинирана от президента Тръмп за съдия в системата на Вашингтон, публикува през 2015 г. доклад за „административното съглашателство“, под което тя разбира тенденцията на безгръбначно отстъпване на правомощия от законодателната към изпълнителната власт. Само че федералното блокиране напомня колко могъщ си остава Конгресът.

Безсилие: Доналд Тръмп не може да изкопчи финансиране от Конгреса за построяване на стена по южната граница
В някои отношения президентството е по-слабо във вътрешен план, отколкото бе преди 50 г. Белият дом създаде собствен юридически персонал, подчинявайки Министерството на правосъдието и разширявайки лимита на президентската власт навсякъде, където е възможно. По отношение на разходите обаче изпълнителната власт е по-малко имперска, отколкото при Айзенхауер или Кенеди. Тази част от бюджета, която изпълнителната власт на практика харчи (разходи по нейно усмотрение извън отбраната),сега има по-малък дял от БВП, отколкото през 60-те години. Безизходицата в Конгреса, която е характерна за управлението от средата на 90-те години, упълномощава президента да се опита да управлява чрез укази. Освен това тя отслаби цялата система, на чийто връх стои президентът.

Страховете, че прекалено могъщ президент на САЩ ще е заплаха за републиката, са основен елемент в американската политика. Те често са съпроводени от доза лицемерие. Томас Джеферсън намекваше, че първият и вторият президент са хранели монархически амбиции, а когато самият той пое поста, сключи сделка, удвоявайки територията на републиката, без преди това да пита Конгреса. Тенденцията при консерваторите бе да оказват по-голяма съпротива срещу изхвърлянето на президента, но сега виждат как партията им е ръководена от президент, който затвори една четвърт от федералните правителствени служби, вместо да се подчини на Конгреса, и иска да използва нашироко експроприацията на земя, за да изгради стената си.

Прогресивните се радваха на експанзията на президентската власт през XX в. до Виетнамската война и Уотъргейт. Оттогава те са по-загрижени да ограничат властта на Белия дом. Преди да публикува „Имперското президентство“, Шлезинджър споделяше конвенционалното прогресивно мнение за президентството, което по негово време победи Голямата депресия, нацистите и расистката кастова система. Когато Никсън си тръгна от Белия дом, демократите в Конгреса започнаха да систематизират това, което президентите могат и не могат да правят, за да предотвратят по-нататъшни злоупотреби. Първият законопроект, предложен от новото демократическо мнозинство в Камарата на представителите, цели да извърши подобна чистка в ерата след Тръмп.

Тази профилактика би била разумна. Но си струва да се припомни, че след като демократите загубиха мнозинството си в камарата през 2010 г., Барак Обама управляваше през последните 5 г. от президентството чрез изпълнителни укази, повечето от които бяха анулирани от наследника му. Брендън Найън, политолог от Университета на Мичиган, разработи теория за президентството, наречена от него „Зеления фенер“ на името на герой от комикси. Найън я представи като „вярването, че президентът може да постигне всяка политическа цел, стига да опитва достатъчно упорито или да използва правилната тактика“. Прогресивните, които окайваха ограниченията върху властта във вътрешен план на Обама, забравиха всичко това, когато Тръмп пое поста, и предположиха, че той ще управлява със силата на волята си. Не, той не може, така че федералното блокиране продължава.


© 2019 The Economist Newspaper Limited. Всички права запазени от The Economist, преведено от S Media, публикувано по лиценз. Може да намерите оригиналната статия на английски на www.economist.com

Текстът е публикуван в брой 4 /2019 г. на списание "Икономист" от 25 януари, който може да закупите в разпространителската мрежа в страната. Вижте какво още може да прочетете в броя
Exit