Елитът, който се провали

Политическата криза показа неадекватността на лидерите

Съдържание от The Economist
Елитът, който се провали
Първопричината на хаоса: Дейвид Камерън хазартно заложи бъдещето на страната на резултата от един прост референдум – 51% и си аут
През последната година британската политическа класа изкара смайващо количество заболявания. Кабинетът загуби един външен министър и двама министри за Brexit, да не говорим за многобройните по-дребни риби. Консервативната партия организира вот на недоверие към премиера и я нарани дълбоко. Ще става и по-лошо. Няма парламентарно мнозинство за каквато и да е сделка за Brexit и никакъв път за излизане от безизходицата, който няма да наруши обещания – и вероятно ще счупи глави.


За този хаос има две популярни обяснения. Едното е, че Европа винаги е била обречена да разпокъса Великобритания, тъй като твърде много британци ненавиждат еволюцията на общия пазар към Европейски съюз. Второто е, че Brexit предостави катализатор за дълго тлеещата гражданска война между успешната Великобритания (която е градска и либерална) и изоставената Великобритания (която е провинциална и консервативна). И двете обяснения имат основания. Но има и трето: че моделът за лидерство в страната се разпада. Великобритания е управлявана от самовглъбена клика, която възнаграждава груповото членство пред компетентността и самоувереността пред опита. Този елит на себеподобните най-после получи своето Ватерло.

Да помислим за решението, което отприщи сегашното бедствие. Дейвид Камерън хазартно заложи бъдещето на страната на един прост референдум – 51% и си аут, докато други страни, сблъскали се с не толкова ключови решения, избират вот на две степени и супермнозинство. Той направи залога само за да отблъсне предизвикателството на евроскептичното крило от неговите тори и да спре изтичането на избиратели към британската Партия на независимостта. Прецени като много важна способността си да продаде в страната членството в ЕС и да спечели реформи в Брюксел въпреки факта, че през голяма част от кариерата си мърмореше срещу Европа и антагонизираше европейската бюрокрация (включително като изтегли консервативните си евродепутати от тяхната широка дясна коалиция). Оставката му подпали гражданска война между бившите му колеги от Оксфорд Борис Джонсън и Майкъл Гоув, чието взаимно унищожение отвори пътя на Тереза Мей. След това Камерън награди други приятели за загубата в референдум, който не можеше да загуби, с благороднически титли, а в случая с Ед Левелин, компаньона му от Итън и шеф на канцеларията му – с място в Камарата на лордовете и посланически пост във Франция.

Или да разгледаме сегашната надпревара за лидерството на торите, която Мей стартира, след като бе принудена да обещае на партията си, че няма да я ръководи на следващите избори. Торите са в безпорядък не само защото са разделени, а и защото кандидатите са неадекватни. Външният министър Джереми Хънт няма принципи; вътрешният министър Саджид Джавид няма обаяние, а шампионът на десницата Борис Джонсън е главоболие, след като заяви, че Великобритания не трябва да се опъва на напускането на ЕС без сделка, тъй като това може да предизвика само временен недостиг на шоколадови блокчета „Марс“.

Британската криза на лидерството се корени в еволюцията на старата върхушка към нова политическа класа. Тази еволюция отдавна е възхвалявана като триумф на меритокрацията над привилегиите и на професионализма над аматьорството. Всъщност новата политическа класа запази много от провалите на старата върхушка. Тя е интровертна и самовлюбена, изпращайки членовете си направо от университета в Уестминстър, където сключват брак с други от техния вид. Тя разчита повече на блъф, отколкото на опит, избирайки обучените в ораторски дисциплини, като „политика, философия и икономика“ и хлъзгави професии, например пиар и журналистика (Камерън работеше в пиара, преди да се прехвърли в политиката, докато Гоув, Джонсън и брат му, който също е депутат от торите, бяха драскачи).

Същевременно политическата класа заряза една от ценностите на старата върхушка. Старата управляваща класа запазваше някаква степен на джентълменско сдържане. Висши политици напуснаха постовете си, за да се грижат за градините си и да откриват селски празненства. За разлика от тях новата политическа класа е лишена от самоконтрол именно защото смята, че дължи позициите си на лични заслуги, а не по рождение. Тази меритокрация мутира към връзкарски капитализъм. Тони Блеър натрупа състояние, откакто напусна поста си, а бившият финансов министър на Камерън – Джордж Озборн, го следва неуморно.

Триумфът на новия елит съвпадна с ерозията на други пътища към лидерската класа. По традиция Леъйбъристката партия набираше таланти от работническата класа през профсъюзите и местното управление. От 1945 до 1951 г. правителството бе успешно отчасти защото включваше големи фигури, като Ърнест Бовин, който усъвършенства лидерските си умения в профсъюзите, и Хърбърт Морисън, който ръководеше Общинския съвет на Лондон. Консерваторите набираха хора от широк кръг избирателни окръзи, от земевладелците до въоръжените сили и света на бизнеса (както Джо Чембърлейн, така и Стенли Болдуин се издигнаха от доста успешни компании, базирани в Мидлендс).


Национален блъф

Има някои благоприятни сигнали, че политическата система започва да разработва антитела срещу управлението на елита на себеподобните. Лейбъристката партия се отказа от навика на Блеър да парашутира градски депутати в регионални избирателни окръзи и започна да издига първокласни местни таланти, като Анджела Рейнър (която заряза училище на 16 г. без никаква квалификация и бременна). Торите успяха да привлекат впечатляващи бивши военни, като Том Тъгендхет, както и членове на етнически малцинства, като Джавид, син на имигрант, шофьор на автобус. Изграждането на могъщи местни кметове делегира вземането на решения от Лондон и създава нови магистрални подходи към националния политически елит.

За съжаление, това самокоригиране идва твърде късно. Провалът на британската политическа класа не само отвори пътя за вота за Brexit. Той също така отвори пътя за завоюването на Лейбъристката партия от Джереми Корбин и крайнолявата му клика. Мнозина британци са отчаяни, че са изправени пред избор между Brexit и хаос при торите и социализъм и хаос при лейбъристите. Ако 2019 г. е също толкова лоша, както предишната, може да получат и двата варианта. И

© 2019 The Economist Newspaper Limited. Всички права запазени от The Economist, преведено от S Media, публикувано по лиценз. Може да намерите оригиналната статия на английски на www.economist.com

Текстът е публикуван в брой 1/2019 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
Sn
Exit