1 милион се готвят за гастарбайтери

23% от трудоспособните българи обмислят да си търсят временна или постоянна работа в чужбина, но не искат да късат връзките със страната. Това са главно хора с невисока квалификация и перспективи за реализация и биха останали тук, ако получават колкото ср

Веселин Стойнев
Веселин Стойнев / 11 October 2018 15:31 >
1 милион се готвят за гастарбайтери
На полето: Една пета от възнамеряващите да работят в чужбина се ориентират към сезонна работа - еднократно или всяка година
Поне 1 млн. българи са напуснали страната след промените през 1989 г. За последните 5 години всяка година заминават по около 24 000 души, а се връщат по около 9500 на година. Няма точна статистика за броя на сънародниците ни зад граница, нито каква част се завръщат и колко отново заминават, но според най-смелите косвени изчисления числото надхвърля 2 млн. Днес обаче още 1 милион обмислят да заминат на работа в чужбина.

Числото е резултат от национално представително за работоспособното население на страната изследване на агенция „Сова Харис”, проведено през септември, възложено от фондация „Фридрих Еберт” и представено в началото на този месец заедно с Института за икономика и международни отношения. Според него 23% от интервюираните на възраст между 18 и 64 години, равни на 1 милион и 6500 души, възнамеряват да си потърсят временна или постоянна работа в чужбина. Тук не се включват онези хиляди българи, които учат във вузове и гимназии в чужбина.

Кои са потенциалните емигранти
Профилът на 23-те процента, които имат намерение да си търсят временна или постоянна работа в чужбина, дава ясна представа за дълбочината на проблема. Трудовият емигрант днес е предимно мъж на възраст до 40 години, със средно образование, живеещ в областен град или на село, наемник в частна фирма. Само в Северозападна България сега сякаш има друга тенденция, по наблюденията на експерта по индустриални отношения и сигурност и бивш социален министър Теодор Дечев – жените да заминават навън да работят, а мъжете им да пият в кръчмата и да ги хвалят.

С две думи днешните трудови емигранти са предимно хора с не особено висока квалификация и перспективи за реализация. И както казва директорът на „Сова Харис” Васил Тончев, за такъв човек няма особена разлика дали от Пазарджик да отиде в София, или в Берлин.

Но пък не са хора, които ще си сложат главата в торбата или са готови лесно да скъсат с родината. 30% от тях смятат първо да опитат и после да решат колко дълго ще останат да работят в чужбина. (А чужбина, в 85 на сто от случаите, твърдо означава Европейският съюз, за 10 на сто е без значение къде точно ще си изкарват хляба.) Една четвърт не смятат да остават повече от 5 години, една пета – до 10 години, 10% - над 10 години, и едва 2% - завинаги. На практика уклон към невъзвръщенство няма – не искат да късат с родното, а и винаги е жива надеждата, че нещата у нас ще се пооправят. Иначе 71% предпочитат постоянна работа, сезонна, но всяка година – 14%, 6% - сезонна еднократно, а на 9% им е все едно, стига да има работа. Две трети от потенциалните трудови емигранти смятат, след като започнат работа зад граница, да вземат колкото се може по-бързо семействата при себе си. Две към едно е съотношението на тези, които биха работили само с подписан трудов договор, срещу онези, които са готови и на работа без сериозни трудовоправни гаранции. Сред „готовите на всичко” са предимно хора с основно образование, безработни и живеещи в селата. 22% твърдят, че свободно владеят чужд език. А цели 42% смятат, че говорят английски, 21% - немски. Но и без това явно самонадценяване езикът очевидно не е спирачка за заминаване. Особено ако вече си заминавал, а вероятно и понаучил език. 15% казват, че вече са работили над 6 месеца в чужбина, и половината от тях смятат пак да стягат куфарите.

Какво ги гони от страната
И без изследване е ясно, че основната причина за търсенето на работа в чужбина е по-високото заплащане. Но в проучването веднага на второ място идва сигурността – по-добрата социална система и здравно осигуряване навън. Професионализацията и кариерното развитие са на по-заден план и това е съвсем разбираемо, доколкото доминиращият профил на днешния трудов емигрант е на човек с невисоко образование и професионален статус. Почти отсъства обаче прокуда от лошата държава – само 14% изтъкват сред причините за заминаване по-добрата правозащита и правораздаване в чужбина. Според Васил Тончев косвено може да се търси нивото на тотално недоволство от българската държава в двата процента, които искат да напуснат страната завинаги. По ироничния коментар на Теодор Дечев, Бойко Борисов и Корнелия Нинова явно трябва да са доволни от състоянието на полицията и съдебната система у нас, щом не са те тези, които гонят хората.

Какво би ги върнало обратно
Потенциалните трудови емигранти заминават заради семействата си (3/4 имат деца) и са готови да се върнат заради тях. 40% биха се върнали при всякакви обстоятелства, за да се грижат за близък. Други, като поспестят, поуморят се и ги налегне носталгията, смятат да продължат живота си в България, където животът е по-спокоен (36%) и качеството на живота е по-високо (21%). Някои (18%) ги блазни мисълта за собствен бизнес в родината, пък бил той и дребен и семеен. 22% обаче не биха се върнали и това са предимно най-младите до 30 години (44%), както и тези до 40 г. (30%). Става дума предимно за мъже и за хора със средно образование. Липсата на перспектива в България им изглежда пожизнена.

Но ако получават определена заплата, изобщо не биха заминали – само 1% казват, че никаква заплата не може да ги задържи у нас. Обаче цели 14% ги удовлетворява заплата до 1000 лв., което е доста под средната заплата в София, която според националната статистика е малко над 1500 лв. (но също и под средната в Ст. Загора и Варна). Очевидно тези хора нямат достъп до или са негодни за трудов пазар у нас, който да удовлетворява скромните им претенции. Не са „лакоми“ и онзи значителен дял от 38% от потенциалните трудови емигранти, които биха си останали в родината, ако получават между 1000 и 2000 лв. на месец. За 36 на сто пък хоризонтът е 2000 – 3000 лв. 10% няма да търсят работа в чужбина, ако у нас вземат над 3000 лв.

Средната заплата за целия ЕС е 1500 евро, а ценовите равнища у нас са наполовина на средноевропейските, по данни на Евростат (при храните и облеклата – 70 – 80%). Потенциалният български емигрант на практика гони стандарта на хората, получаващи минимална заплата в развитите западноевропейски страни от около 1500 евро, с покупателна способност, равна на средната софийска заплата. Впрочем над половината от потенциалните емигранти столичани не биха заминали, ако вземат между 2 и 3 хиляди лева. А 90% от интервюираните в цялата страна казват, че повишаването на доходите у нас би ги задържало в България. Според бившия служебен социален министър Гълъб Донев удовлетвореността от работните места у нас е много ниска, а висшистите масово заемат позиции, които са за по-ниска образователна степен. Както писа „Икономист“ през август, според председателя на Агенцията за българите в чужбина в последните 2 – 3 години у нас са се върнали около 7000 висшисти. Но се връщат предимно завършилите икономика и информатика, не и инженери и медици.Shutterstock

За реалистичната нагласа на готовите да станат трудови емигранти и за връзката им с близките, родното място и родината говори и фактът, че мнозинството от тях – 61%, биха се включили в курсове за квалификация и преквалификация, за да останат да работят тук.

Работници от чужбина
Нагласата у 1 млн. българи да си търсят работа в чужбина оголва още повече дефицита на трудовия пазар у нас. По странно съвпадение сякаш същото съотношение – 23:77, между обмислящи и необмислящи да работят в чужбина, е и между одобряващи и неодобряващи мерките за привличане на работници от трети страни (извън ЕС) в България. Но няма връзка между двете – не може да се каже например, че готвещите се да заминават „си пазят“ местата тук от чужденци.

Проблемът с недостига на работници (по изчисления на работодателите не достигат 500 000 души) обаче не е само български. Според проф. Богдан Угърчински от Асоциацията на индустриалния капитал в България (АИКБ) в Германия се чака вече по 7 месеца да ти ремонтират банята, защото няма работна ръка. Берлин обмисля да въведе облекчения за прием на работници от трети страни, защото източноевропейците вече са недостатъчни. България вече разшири кръга на хората, които могат да работят със синя карта, но това са предимно висококвалифицирани специалисти, не се иска вече и мнението на синдикатите, ако работодателят иска да внесе работници, надхвърлящи 10% от заетите в предприятието. Но кандидатът трябва да отговаря още на редица условия и според Угърчински работодателят, а не държавата трябва да каже дали даден украинец, например, е годен за някоя работа. АИКБ се опитвала 4 месеца да вкара 19 виетнамци за изтеглячи на тел в Русе и първите четирима вече имали визи, внасяли се и 200 животновъди, пак от Виетнам, както и четирима говедари и птичари със заплата 500 евро.

От началото на годината до 30 септември у нас са работили 9513 граждани на трети държави, съобщи пред „Икономист“ Атанаска Тодорова от КНСБ. Огромната част от тях са сезонни работници – 7725 души до 90 дни. Голямата част от тях са от Украйна – 6210, 770 са от Молдова, 186 – от Киргизстан, 154 – от Македония. Има също и от Тунис, Етиопия и др. страни. Проблемът с виетнамските работници, към които работодателите проявяват сега интерес, според синдикалистите е с пенсиите – ако сред тях са онези виетнамци, които работеха в България в края на социализма, те ще имат право и на българска пенсия. А българската държава няма интерес от внос на работници, които да ползват пенсионната ѝ система, или поне да не са ползватели в близките години.

Според Ивайло Калфин от Института за икономика и международни отношения, който е и бивш вицепремиер и социален министър, България може да бъде конкурентен трудов пазар за внос само на висококвалифицирани кадри. Данните обаче говорят, че страната ни не търси такива, а само хора за временна заетост. По данните на Тодорова за първите 9 месеца на годината със Синя карта у нас са работели едва 143-ма души, в същия период на миналата година – 128. И въпреки че при сезонните работници има ръст 2,34 пъти – вкл. и защото за тях не се плаща такса, за разлика от тези със Синя карта, конкуренцията на този пазар с Румъния и Полша е много силна, защото там заплатите са чувствително по-високи, казва Тодорова.

КНСБ разработва инициатива за привличане на работници от български произход зад граница, които да бъдат заселени в изоставени селски къщи у нас. Според лидера на профсъюза Пламен Димитров в идните 5 години могат да бъдат привлечени до 150 000 души от българската диаспора, които да запълнят до известна степен недостига на работна ръка в България. Бизнесът първо трябва да направи карта на свободните работни места, а общините – на свободните жилища. Ще се започне пилотно с една област и това най-вероятно ще е област Бургас. Идеята е работниците с български произход от чужбина да се заселят в тези обезлюдяващи се райони, вкл. със семействата си, и да пътуват до икономическите центрове, където да работят. Както например „Идеал Стандарт“ в Севлиево вози работници от околните села или курортът Албена – от Добрич, Балчик, Каварна и селата. Украинската статистика изчислява българите в Украйна на 234 000 души, а местни български организации – на 500 000.

Според Закона за чужденците чуждите граждани с установен от Държавната агенция за българите в чужбина български произход имат право на постоянно пребиваване у нас до 10 години, а според Закона за трудовата миграция те могат да работят и без разрешително. Гражданство могат да получат за 3 години.

И в ЕС обаче вече всички знаят, че българското гражданство е атрактивно главно като врата към трудовия пазар на по-развитите страни от Съюза. По данни на вицепрезидента Илияна Йотова за последните 5 години 35 000 чужди граждани са получили българско гражданство. Това са предимно граждани на Македония и Украйна, но има и такива от Русия, Сърбия, Албания, както и от по-далечни страни. По данни на КНСБ едва 1000 от тях имат принос към осигурителната ни система, т.е. работят легално у нас.

Текстът е публикуван в брой 41/2018 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
Exit