Столични строителни подложки

Димитър Шумналиев

Одисеята с ремонта на „Граф Игнатиев” е заложена дълбоко в гърдите на столичното кметство. Завихря се още от обявяването на конкурсите за модернизиране на четири знакови района в центъра. Скрити зад удобната анонимност, членовете на журито избраха проекти, които така и не стигнаха до публичен дебат. Последваха обжалвания в съда. И протакане на реализацията.

Проблемът днес не е в гумените подложки на трамвайните релси. Дали са от рециклиран материал, дали отговарят на съвременните технологии, дали се полагат по европейски стандарти – това са проблеми на изпълнението. Реализацията на иначе несъмнено добрата идея да се обнови „Граф Игнатиев” е вторична диагноза. Първата – и основната – е в мисленето за промяната. Авторите – и чиновниците, подписали документацията – така и не пожелаха да се вслушат в препоръките на съвременните транспортни схеми и техните апологети. Особено когато улицата е тясна, каквато е „Граф Игнатиев”.

Модерните инженерни идеи отдавна се отказаха от металните релси, защото, каквито и подложки да се влагат, вибрациите пак и пак ще разклащат трасето, паважа, жилищните сгради. Светът отдавна се отказа от стоманените релси. Новите вагони са на гумени основи. На каучукови полоси. Или мотриси с надуваеми носачи.

Старите трамваи са живи в Лисабон, Тбилиси, на бул. „Истиклял” в Истанбул и на още сто места като реплика от миналото, те са ретро, част от паметта на града. Вярно, возят пътници, но не се разбират – и поддържат – като транспортни коридори. Те са усмивката на столицата, част от албума, визия от нейните спомени. Ние, понеже сме много богати на история, премахнахме тази атракция от бул. „Витоша”, на мястото на малкото трамвайче в „Лозенец”, което се мушкаше със звън и радост в парка към Семинарията, монтирахме двойни траверси, изчезна и зеленото, пълно със спомени на хиляди софиянци, трамвайче в Бояна. Понеже сме богати на идеи, премахнахме и жп линията от Четвърти километър към гара „Пионер” – прекрасно съоръжение за музей на БДЖ, за ретро разходки, за вагон-ресторанти или платформи за дядовци, внуци и кафе.

Любителите на напредъка, които не хранят отломки от миналото, биха били доволни, ако на мястото на тези дрънкащи трамвайчета бяха изградени съвременни съоръжения, каквито въвежда всяка уважаваща прогреса столица по света. Уви, старото мислене, липсата на иновативни технологии, страхът от експеримента ще люлеят „Граф Игнатиев” и други възлови линии. Понеже удобството е заложено в остарелите технологии. Там минават проектите. Няма смелост, няма поглед сто години напред – има дискусия за подложки.

Напредничавите преподаватели по архитектура и градоустройство обичат да споменават испанския град Валенсия. Още преди 120 години, когато започва голямото строителство на сгради във викториански стил, отстоянието между тях е такова, че днес основните булеварди имат по шест или четири платна. Ние правим тъкмо обратното. Презастрояваме и притискаме града. Новото строителство не изгражда булеварди, то изгражда собствения си интерес. Квартал „Лозенец” е само един от многото тъжни примери.
Който от световните майстори по устройство на градска среда посети София, все възкликва: „Имате уникална планина досами столицата, пазете я, не я закривайте”. Малцина знаят, че идеята за така наречения „Витошки клин” е гласувана от общинските съветници през – внимание! – 1938 година. Започва събарянето на стари постройки, за да влезе чистият въздух в града. По-късно се явява и Южният парк. Само за двайсетина години се случи тъкмо обратното – вместо планинският въздух да навлиза в града, бетонът навлиза в планината.

Така че проблемът с подложките не е на „Граф Игнатиев”. Той е на друго място.

Текстът е публикуван в брой 44 /2018 г. на списание „Икономист“ от 2 ноември, който може да закупите в разпространителската мрежа в страната. Вижте какво още може да прочетете в броя.