Призракът на консерватизма броди из България

Българските политици едва ли са против да се затваряме постепенно и да не даваме да ни се бъркат
Нов съюз: На 12 октомври лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов прие в премиерския си кабинет президента на Алианса на консерваторите и реформиститре в Европа (АКРЕ) Ян Захрадил, евродепутата Николай Бареков и лидера на „Атака“ Волен Сидеров. „Атака“ подаде молба за членство в АКРЕ, където членува формацията на Бареков, и ще се яви заедно с нея на евроизборите догодина

Лесно може да се започне с някоя банална перифраза. Един призрак броди из България – призракът на консерватизма. Или: като заваляха консерватори, та цяла неделя. Може да изглежда смешно, но всъщност е преди всичко странно. Водещата партия, доскоро отявлен защитник на либералния ред и на водещото място на Ангела Меркел в него, прави консервативни намигания и все по-активно бута напред хора като Георги Марков или Тома Биков с техните съвсем нелиберални мнения. Различните видове националисти дискретно странят от турските, македонските и ромските въпроси и бият тъпана за смъртни присъди, детски лагери, наборна служба, еднополови бракове и български традиции. Волен Сидеров, в частност, се вживява в роли почти по Станиславски – от либерален демократ през краен националист, социален революционер, умерен патриот, до напоследък партньор на Николай Бареков по консерватизъм. Социалистическата партия по разнообразни поводи „избира българското“, ползва вишеградски опит, громи истанбулски конвенции, беседва с патриарси. Веселин Марешки драматично се колебае националист или консерватор е. Старата градска десница – по стар обичай – е разделена, но и нейни видни дейци говорят за модерен консерватизъм и припомнят идеалите на Възраждането. Дори либералният неправителствен сектор изпитва вътрешни съмнения в правата вяра, а част от водачите му вече открито умуват върху корените на християнска Европа и ценностите, разделящи ни от Турция и Русия.

Консервативният гейзер не бликна внезапно, но едва сега влезе под прожекторите, навярно заради усилените размествания в навечерието на европейската предизборна кампания. Всеки се оглежда наляво и надясно и търси консервативни опори. На миналия европейски вот сякаш беше обратното – основните състезатели ГЕРБ и БСП се надпреварваха кой е по-предан на каузата на либералния европейски проект, заобикаляха мигрантите, третираха Орбан като черна овца. Какво се промени за петилетка, че възникна реалната перспектива догодина напролет да гледаме сериала „Всички обичат Виктор“?

Разбира се, има конюнктурни обяснения. Простичко е да отдадем всичко на ограничената грамотност на политиците, незнаещи що е консерватизъм. Или на стадния инстинкт, амбицирал всички да се покатерят на клона, на който един по случайност е стъпил. Или на донорства от далечния Запад или близкия Североизток, замислени да фрагментират и отслабят европейското единство. Невежество, мода, пари – всичко това навярно играе роля в една или друга степен, само че сигурно има и по-дълбоки пластове.

Българските политици не се вълнуват твърде от народа си, но го компенсират с изострена чувствителност към промените в международната среда. А трябва да си крайно нечувствителен, за да не усетиш, че нагласите в самата Европа са силно променени. От черна овца Орбан прерасна в говорител на мощно идейно течение. Традиционната европейска левица понася тежки удари, задето е прегърнала либерализма, а традиционната десница се чуди как да избегне разцепление под натиска на консервативните си кръгове. Мигрантската криза бе удобно представена като дилема за или против личната и социалната сигурност на обществата. 30 години след рухването на Берлинската стена мечтите за стени и огради са повсеместни. Поведението на Тръмп усилва убежденията на мнозина, че консервативната вълна е в подем. Поведението на Путин усилва същите убеждения на други мнозина. В такива случаи България много обича да се нареди на правилния перон, за да хване правилния влак.

На второ място, в самото българско общество консерватизмът се изчиства от по-ранни наслоения. В годините на прехода онези, които назоваваха себе си консерватори, бяха малцина, изглеждаха леко подозрително на фона на прогресивното ни движение към Европа и демокрация, а и в крайна сметка не бяха нещо много по-различно от придатък на либералния мейнстрийм. Истинският консерватизъм – не идеологически осмислен, а битово обживян – бе комунистическият, почиващ и на носталгията по социалното спокойствие на реалния социализъм, и на надеждата да запазим каквото може от социалната държава. Сега вече е възможен и друг консерватизъм като реакция на глобализацията – израз на страховете, че се топим и изчезваме, че културата ни се размива, че всяка външна сила вилнее у нас като в разграден двор и ни натрапва неприемливости. Този порив към „автентичното“ и „нашето“, каквото и да значат те, определено днес е налице.

И на трето място, колкото и да го иронизират, нашето европредседателство се оказа вододел в масовото съзнание. То сякаш отведе към залез очакванията, че „Европа“ ще дойде и ще реши нерешените ни проблеми. След юни усещането за липса на общи цели и перспектива нарасна. Като не ни се получава с голямото и далечното, остава близкото и познатото. Българските политици едва ли са против да се затваряме постепенно и да не даваме да ни се бъркат.

Текстът е публикуван в брой 43/2018 г. на списание „Икономист“, който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.