Популизмът най-лесно минава през наказателното право

Самодейните промени в НК ще причислят голяма част от обществото към криминалния контингент, казва специалистът по наказателно право проф. Пламен Панайотов
Тони Тончев/S Media

– Проф. Панайотов, въпреки съпротивата на съсловните организации на работодателите и адвокатите, на неправителствения сектор и на Върховния касационен съд промените в Наказателния кодекс (НК), които преследват корупцията в частния сектор, няма да бъдат оттеглени, а ще се гласуват от парламента. Аргументът е, че Европейският съюз иска от нас такъв закон. Какво ще се случи с българския бизнес, ако този закон бъде гласуван?
– ЕС не иска от нас подобни промени в уредбата на корупционните престъпления в частния сектор. Те биха били в противоречие със задължителните за държавите членки стандарти в тази област. Същите са посочени в Рамково решение 2003/568/ПВР на Съвета от 22 юли 2003 г. относно борбата с корупцията в частния сектор. Нещо повече, в специален доклад на Европейската комисия още през 2011 г. изрично е посочено, че България е сред 12-те държави членки, които са съобразили в наказателното си законодателство тези стандарти както при регламентиране на активната, така и при регламентиране на пасивната корупция в частния сектор. Впрочем предложените промени биха били в противоречие и със задължителните за България стандарти според международното право. Страната ни е ратифицирала Наказателната конвенция относно корупцията, изготвена под егидата на Съвета на Европа и Конвенцията на ООН срещу корупцията. Те са в сила спрямо нея съответно от 2002 и 2006 г.

Всеки от посочените три нормативни акта съществено различава стандартите за преследване на корупцията в частния и в публичния сектор. Преследването на корупцията в частния сектор предполага да има нарушение на задълженията при осъществяване на съответната стопанска дейност. Това е изцяло съобразено в действащите норми от НК. С проекта се предлага изменение, с което това изискване да отпадне както при регламентиране на активната, така и при регламентиране на пасивната корупция в частния сектор.
Ако предложените промени бъдат гласувани, те биха поставили под съмнение свободата на договаряне в частния сектор и въобще наличието на пазарна икономика. Поначало при нея няма нормирани цени на стоките и услугите. А свободата на волята предполага страните и след изпълнение на съответните договорни задължения, ако някоя от тях прецени, че качеството на предоставената стока или услуга надхвърля обичайното, на едно или друго основание да предвиди и даде допълнителен бонус. В това няма нищо, което да застрашава функционирането на пазарното стопанство.

– Може ли да се очаква законопроектът да бъде променен от депутатите до степен, че да стане приемлив за правния мир? И имат ли те капацитет да свършат това?
– В частта на законопроекта, с която се предлага уеднаквяване на стандартите за преследване на корупцията в частния и в публичния сектор, както и в частта, с която се предлага механично възпроизвеждане на състави на длъжностни престъпления в публичния сектор сред съставите на престъпления против пазарното стопанство – категорично не. Наред с посоченото предложените промени не дават ясен и точен критерий за разграничаване на основанията за носене на наказателна отговорност от основанията за носене на гражданска, административна и дисциплинарна отговорност. Те са в противоречие с основни принципи на правото на ЕС, на международното право и на националното ни наказателно право – този на правната сигурност и този на необходимостта.

Коректността изисква да се посочи, че законопроектът съдържа и редица други предложения. Част от тях са приемливи. Например предложената промяна в чл. 93, т. 14 от НК относно дефинициите на понятията „данъци в големи размери“ и „данъци в особено големи размери“. Предлага се замяна на възприетите понастоящем за тях критерии от 3000 и 12 000 лева с критерии, изразени чрез размера съответно на 10 и 30 минимални работни заплати към момента на осъществяване на престъплението. Ако това предложение бъде прието, то поначало би стеснило обхвата на наказателната репресия и би било в унисон с разбирането за съвременна наказателна политика.

– Защо се правят законодателни предложения, които са очевидно несъстоятелни, при положение че има Консултативен съвет по законодателството към парламента? Депутатите ползват ли тази експертиза и доколко?
– Популизмът най-лесно „минава“ през наказателното право. Когато е налице даден социален проблем, съответният депутат или съответните депутати предлагат нови състави на престъпления или утежняване на санкциите за вече регламентирани престъпления. Търсеното внушение спрямо обществото е, че по този начин проблемът вече е решен. Това, разбира се, не е така. Не се посочват действителните причини и условия, които водят до съответния социален проблем. А известно е, че без съсредоточаване на усилията и на публичните институции, и на обществото като цяло, върху неговото преодоляване или поне ограничаване няма как той да бъде трайно решен.

Познавам повечето от колегите, които участват в посочения от Вас Консултативен съвет. Те са много добри професионалисти. Ако депутатите ползват техния висок експертен капацитет, то със сигурност би се повишило значително качеството на внасяните от тях законопроекти.

– Ваши колеги заговориха за свръхпроизводство на „законодателен боклук“. Кои са най-абсурдните предложения в наказателното законодателство?
– Те са много. Правят се „на парче“. Някои от основните причини за некачествените законопроекти са следните. Първо, наказателното законодателство е кодифицирано. За да се промени обосновано дори само една разпоредба, трябва да се познават задълбочено всички останали. В противен случай се нарушава основен принцип на наказателното право – изискването за кохерентност. Спазването му предполага наказанията да са съответни на престъпленията. Понастоящем в редица случаи за престъпления с относително по-ниска степен на обществена опасност се предвиждат по-тежки наказания, и обратно – за престъпления с относително по-висока степен на обществена опасност се предвиждат по-леки наказания. Второ, не се познават задължителните за България при формиране на наказателното законодателство минимални и максимални стандарти, произтичащи от правото на ЕС и от международното право. Трето, при изготвянето на законопроекти не се съблюдава и друг основен принцип на наказателното право – този за необходимостта, т.е. да се гледа на него като на ultima ratio – последно средство за реакция спрямо противоправно поведение.

Ще дам и няколко конкретни примера. Те са от шестте законопроекта за изменение и допълнение на НК, обединени за разглеждане с разисквания по-горе законопроект относно корупцията в частния сектор. Според един от тях се предлага да бъдат заличени маловажните случаи на кражба. Ако това стане, и за дребни кражби на незначителна стойност ще следва да се носи отговорност до осем години лишаване от свобода. Според друг законопроект се предлага да се заличи изискването, според което незаконният улов на риба се счита за престъпление само ако случаят е немаловажен. Ако това предложение се приеме, то за незаконен улов примерно на половин килограм риба ще следва на дееца кумулативно да се наложат три наказания: лишаване от свобода до една година, глоба от сто до хиляда лева и лишаване от право да упражнява определена професия или дейност. С трети законопроект се предлагат изменения, според които незаконната сеч на дървета или части от тях, включително отсечени или паднали, когато те са на стойност над една минимална работна заплата, да се наказва с лишаване от свобода до шест години и с глоба от хиляда до двадесет хиляди лева.

Когато се четат подобни законопроекти, се остава с впечатление, че у нас на каквито и да е правонарушения не може да се противодейства по друг начин, освен със средствата на наказателното право. Това, разбира се, е абсурдно. Ако продължим в същата посока, в скоро време ще трябва да приемем, че целта е голяма част от обществото да бъде причислена към криминалния контингент.

– След убийството в Пловдив, при което доктор застреля крадец в гаража си, на политическо ниво се заговори за промяна на института на неизбежната отбрана, а после се замълча по темата. Трябва ли нещо да се пипа в тези текстове?
– Не, такива промени не са необходими. И понастоящем нашият НК дава достатъчно възможности за ефективно противодействие на непосредствено противоправно нападение. Те даже са по-големи в сравнение с предвидените според законодателството на редица развити демократични държави. Накратко ще посоча някои от основните хипотези. Първо, когато е застрашен животът на едно или повече лица с непосредствено противоправно нападение, то законът дава възможност нападателят да бъде умъртвен. При това независимо от използваните начини и средства. Второ, дори и действащият при неизбежна отбрана да превиши пределите на неизбежната отбрана, а такова превишаване има само когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението, ако превишаването се дължи на уплаха или смущение, поведението е ненаказуемо. Например, ако действащият при неизбежна отбрана е нападнат нощем, в гръб, бидейки в състояние на уплаха, той не може да прецени действителните намерения на нападателя – дали той иска да засегне живота му, здравето му, или иска само да вземе портмонето му. В последния случай, ако нападателят бъде умъртвен, обективно ще е налице превишаване пределите на неизбежната отбрана, но тъй като то се дължи на уплаха, няма да се носи наказателна отговорност. Трето, НК регламентира необорима презумпция, че няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище. Под жилище се разбира всяко място, което се обитава за живеене. В тези случаи, включително при умъртвяване на нападателя, липсва основание за носене на наказателна отговорност. Четвърто, законът брани дори лицето, което действа при мнима неизбежна отбрана – когато то погрешно счита, че са налице обстоятелства, обуславящи възможност за действие при неизбежна отбрана, макар и обективно такива да не са налице. Тогава е налице фактическа грешка – обстоятелство, изключващо вината. И при такава хипотеза няма да има основание за носене на наказателна отговорност.

– Има ли нужда от нова наказателна политика, като се вземе предвид, че Наказателният кодекс е приет през 1968 г.?
– Наказателното право поначало е консервативно. Много от неговите основни институти са издържали изпитанията на вековете. Същото важи и за класическите форми на престъпна дейност. Разбира се, през последните години българското наказателно право, подобно на наказателното право на повечето европейски държави, претърпя и наложителни промени с оглед съвременното развитие на обществото. Пример за това е обособяването в особената част от нашия НК в самостоятелна глава на компютърните престъпления. С други думи, макар и в основата си консервативно, наказателното право следва непрекъснато да се развива и усъвършенства. У нас това се отнася преди всичко до особената му част. Обратно на очерталите се тенденции напоследък, то се нуждае от декриминализиране на някои прояви с относително по-ниска степен на обществена опасност. Например просията според българския НК все още се третира като престъпление. Следва да бъдат заличени и състави на престъпления, които нямат нищо общо със съвременните обществени отношения. Нашето наказателно право се нуждае също така от значително ограничаване на степента, в която се засягат правата и свободите на гражданите посредством наказателната репресия. Не ми е известно, да речем, наказателното законодателство на друга държава, членка на ЕС, да регламентира не един, а два вида доживотен затвор (със и без право на замяна), и наред с тях и наказание лишаване от свобода, което за едно извършено престъпление може да достигне тридесет години.

През тази година се навършват 50 години от влизането в сила на действащия у нас НК. Катедрата по наказателноправни науки на СУ „Св. Климент Охридски“ организира по този повод на 8 и 9 май научна конференция. В нея ще вземат участие много колеги професионалисти в наказателната област както от страната, така и от чужбина. Убеден съм, че на тази конференция ще бъдат разисквани не само проблемите и предизвикателствата, но ще бъдат изтъкнати и достиженията на съвременното, в това число и на българското наказателно право.

Проф. Пламен Панайотов е специалист по наказателно право, ръководител на катедра „Наказателноправни науки” в СУ „Св. Климент Охридски“. През 2001 г. стана депутат от НДСВ и оглави парламентарната група на партията, а през 2003 – 2005 г. бе вицепремиер в кабинета на Симеон Сакскобургготски.

Текстът е публикуван в брой 14/2018 г. на списание „Икономист“, който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.

Коментари