Отровно мълчание

Правителството и евродепутатите ни нехаят или се спотайват, докато в ЕС гори дебат за земеделските субсидии

Отровно мълчание
БИТКА: Лобито на едрите фермери в ЕС вече се опитва да си издейства по-големи „тавани“ за субсидиите. Българските власти не коментират тази битка на еврониво и не сондират мнения от българския бранш. Съмненията са, че и те са на страната на големите в бранша
Източник: shutterstock
Хубаво време бяха първите 6 месеца на 2018-а с европредседателството. Посрещнахме не един и двама еврокомисари, нищо че те обясняваха как ще се свиват европарите до 2027 г., след като Великобритания напусне Съюза. Това много не ни касаеше, защото нали като председателстващи трябваше да си мълчим и да бъдем безпристрастни към новите политики на ЕС.

Но хубавото време свърши и след юни в ЕС започнаха същинските дебати по новите политики. Дори и в момента тече крещящ спор колко субсидии да получават на година фермерите. А България отново е безгласен наблюдател. Нищо че става въпрос за най-големия фонд – за земеделие, по който можем да усвоим над 8 млрд. евро за 7-годишен период.

Никой у нас не забеляза, че фермерското лоби скара Еврокомисията с Европарламента. ЕК предложи още през пролетта субсидиите за фермер за година да бъдат намалявани с фиксирани проценти, щом стигнат определен таван. Сега таванът е 300 000 евро на фермер за година. Комисията предлага той да падне на 60 000 евро (парите се изчисляват според обработваните декари земя.) Европейският парламент обаче пробва да вдигне летвата – на 100 000 евро. За което доста се потруди испанската евродепутатка Естер Еранс Гарсия, а аграрната комисия на ЕП бързо прегърна предложението й. Къде обаче са българските евродепутати? Допитаха ли се те до нашите фермери, а и до останалите граждани, доколкото въпросните помощи идват и от нашите данъци?

Вече и малките деца знаят, че у нас 80% от земеделските европари отиват у 20% от фермерите. По-нисък таван означава повече пари за по-дребните производители. В нашия случай това са главно зеленчукопроизводителите, които отдавна се оплакват, че лъвският пай от евросубсидиите отива у едрите зърнопроизводители. Защо земеделското министерство, вместо да криминализира отглеждането на кокошки и да се бори с въображаеми чуми, не сондира мнения по тези важни въпроси? Дали пък не от страх да не вземе страна между малките и големите, или пък точно защото е на определена страна?

В Европарламента има и друго предложение – изобщо да няма таван на субсидиите за младите фермери (производители на възраст до 40 години). Всяка държава обаче трябва да въведе национални правила, които да не допускат изкуствено раздробяване на фермите, т.е. фиктивното им прехвърляне на младежи, и така едрите фермери пак да продължат да прибират милиони. Това е норма на Еврокомисията, която и в момента е валидна (регламент 1307/2013) и която българското правителство все не може да покрие. За целта през пролетта то изработи проект за наредба, в която обаче липсваше най-важният регламент – срещу свързаности. Вместо това наредбата овластяваше еднолично шефа на фонд „Земеделие“ със своя заповед да определя кога има изкуствено раздробяване на стопанствата. Но дори и това безумно решение не е доведено докрай. Наредба още се работи, съответно я няма и въпросната заповед на шефа на фонда.
Иначе логиката на ЕС да няма таван за млади фермери е правилна. Ако наистина младите хора тепърва прохождат в земеделието, няма как да имат огромни ферми и да достигнат субсидиите на старите фермери, ако не им се даде тласък на старта.

Българските власти мълчат и по „дребните камъчета“, по които спорят евроинституциите и които може да обърнат българската каруца. Например – формулирането на понятието „истински земеделски стопанин”, който според новите правила на ЕК и на ЕП единствен ще има правото да получава европари. От страните членки се изисква да въведат национални критерии, с които да се гарантира, че подпомагането отива при истински фермери. Брюксел дава и жокери – критериите може да са на база приходи от земеделска дейност за последните години, вложени инвестиции, работна ръка и др. Но как у нас ще се доказват приходи, след като само преди няколко месеца НАП обяви, че години наред всеки втори земеделец не декларира нито приходи, нито субсидии.

Европейският парламент обаче вече усложнява задачата, като предлага да не бъдат дискриминирани и стопани с други, неземеделски дейности, но ги извършват в селски райони и така допринасят за развитието им. С други думи, ако тези хора, примерно занаятчии, решат да обработват ниви, имат право на субсидии. Но пак ние трябва сами да си изработим критериите кои да са дейностите и кой с каква биография може да получава и земеделска субсидия. Разбира се, и по това у нас няма никакъв дебат.
Управляващите са немарливи и за евросубсидиите в настоящия програмен период (2014 – 2020 г.). Вече е ясно, че по Програмата за развитие на селските райони България ще загуби като наказание 6% от европарите за 2018 – 2020 г., предназначени за пътища и ВиК в селата, просто защото досега не е приключен и разплатен нито един такъв проект. Все пак малкото утешение е, че парите ще бъдат пренасочени към друга схема на програмата. Но тъкмо липсата на пътища и канализация гони инвеститорите, а Северозападът се превръща в ничия земя.

Текстът е публикуван в брой 48 /2018 г. на списание "Икономист" от 30 ноември, който може да закупите в разпространителската мрежа в страната. Вижте какво още може да прочетете в броя.
Exit