Любов напълно обяснима

Любов напълно обяснима
Наскоро в едно свое телевизионно интервю нашият уважаван три мандата премиер каза, че у нас няма цензура, а има автоцензура.

Тоест, не властта слага катинар на свободното слово, а самите говорещи и пишещи си заключват химикалката или устата. И си я отключват (химикалката или устата) само за да хвалят, а не да критикуват властта.

Но за това властта не е виновна. Просто журналистите нямат достатъчно смелост. Предпочитат да са дращещи Пишурки вместо Ботеви пера, словесни мижитурки вместо следовници на Ювенал.

Ако учените изследват автоцензурата под микроскоп, вероятно ще открият, че е автоимунно заболяване. Причина за този вид болести е хиперактивност на имунната система.

Или, иначе казано: предизвикват се от презастраховане.

Така навремето един поет на висок държавен пост хвалеше без мярка Тодор Живков – първия човек на партията и държавата. Поетът толкова величаеше вожда в стихове и доклади, с метафори и хиперболи, та чак на Величието от Правец му станало неудобно: „Абе, Левчев – казал му веднъж Живков насаме, – недей чак толкоз да ме хвалиш…”. На което поетът реагирал мигновено: „Другарю Живков, никой не може да ми забрани да ви обичам!”.

Каква хиперактивност на имунната система!

Такива активни (супер и хипер) като него имаше не само в литературата, а и в журналистиката. Главните редактори се назначаваха единствено по партийна вярност. На хиперимунната им система се крепеше и социалистическата система.

При тяхната автоцензура нямаше нужда от външна цензура.

Някъде по онова време във Франция президентът Дьо Гол се оплакваше, че трудно се управлява страна, в която има триста вида сирене. Уж говори за сиренето, а намеква за свободата на мненията. Изразявани със свободно слово в свободни медии.

А у нас тогава имаше само два вида сирене (овче и краве) и един вид журналистика – овча. Медийното стадо следваше покорно Правешкия овчар. Който лесно управляваше държавата си, в която журналистиката бе само един вид – покорна.

След промените, в годините на свободно слово, един немски издател на български вестници бе откровен с персонала си: „Задачата на журналиста, беше казал той, е да запълва с текст празните места между рекламите”.
Днес обаче рекламите намаляват. Продажбите – също. Нашата журналистика, за да оцелява, е призвана да пълни други дупки – между властта и народа.

Издание, което по-гладко запълва дупките, заглажда ги и ги замазва, ще получи повече финансиране. От властта – тя държи и хляба, и ножа на финансирането. Само послушните ще захлебят. На непослушните ще им пратим данъчни.

Ами телевизиите? Там пък се забелязва следната закономерност: колкото по-плоски са екраните, толкова по-плоски стават програмите. Телевизорите от ден на ден са все по-смарт, а пък предаванията – все по-семпли. Апаратите уж „Лед”, а пък от екраните им тече разтопен словесен сладолед. И шербет – за народа.

Затова премиерът ни (три мандата) е спокоен и за четвъртия си. Не му е нужна цензура – стига му журналистите да го обичат. И журналистките. Една да го гали с въпросите си, друга да му гали мускула, трета да го чака с баница пред дома му в Банкя.

За парче от премиерската баница даже шоумените, които понякога уж го осмиват, полягат верноподанически в краката му.

И му лъскат патъка пред зрителите.

Срамно е такова шоу, но премиерът не е виновен. Той може всичко, но не може да забрани на журналистите и шоумените да го обичат.

Текстът е публикуван в брой 48 /2018 г. на списание "Икономист" от 30 ноември, който може да закупите в разпространителската мрежа в страната. Вижте какво още може да прочетете в броя.
Exit