И хъшовете са като султаните

Четирите интервюта в "Шоуто на Слави" разсъблякоха немощта и на статуквото, и на алтернативата

И хъшовете са като султаните
Когато два типа популизъм се сблъскат асиметрично, пораженията и за двата са симетрични. Подобна закономерност изскочи в поредицата предавания в „Шоуто на Слави“ от вторник до вторник миналата и настоящата седмица. Пред шоумена водещ Слави Трифонов на въпроси на зрители в различни дни отговаряха премиерът Бойко Борисов, главният прокурор Сотир Цацаров, омбудсманът Мая Манолова и председателят на парламента Цвета Караянчева.

Години наред „Шоуто на Слави“, „Господари на ефира“ и други подобни не се задоволяват само със сатира и забава, а влизат в жанра и на сериозната журналистика. Когато пък посегнат и към гражданска активност с инициирането на референдум, от амвона на своята шоу популярност те се превръщат в потенциален политически фактор. Затова изреждането на диванчето при Трифонов на овластените бе заредено с хиперочакването за сблъсък на статуквото с алтернативата. Както каза един от сценаристите на Шоуто – Иво Сиромахов, в последното предаване – разбор на проведените интервюта, хората са очаквали при среща на хъша със султана единият да убие другия – просто драматургична потребност.

Драматургията с Борисов обаче се провали. Борисов бе посредствено неубедителен в отговорите си за партийните субсидии, КТБ, държавния дълг, цените на горивата, партийния морал и свободата на медиите. Трифонов пък бе плачевно безпомощен да не може да зададе нито един въпрос от отговор. Оправданието, че само огласява зрителски питания, бе неуважение и към зрителите, повечето от чиито въпроси бяха съвсем основателни. И вместо да правят цяло предаване накрая с разбор на интервютата и разобличаване на изречените лъжи, сценаристите можеха да подготвят водещия поне с по половин страничка бекграунд по всеки зададен от него въпрос, за да не е дръжка за микрофон.

След провала с премиера водещият зае по-настъпателна поза в следващите интервюта. Главният прокурор Цацаров опита да скромничи, че не е всесилен, и произведе мининовините, че ще проверява кой е действителният собственик на концесионера в Банско „Юлен“ и в чий апартамент живее финансовият министър Горанов. Мая Манолова се изяви като народолюбива работохоличка, на която много ѝ тежи какво още не е свършила, но без да ще или пък съвсем преднамерено, дълбоко засегна Трифонов с думите, че тя като омбудсман е по-добра, отколкото като политик, както и той е по-добър като тв водещ, отколкото като журналист. Втренчен в статута си на „прост водещ“, а не на „велик журналист“, Трифонов така и не задоволи очакванията чукът на шоумена да се съедини със сърпа на омбудсманката в една нова политическа алтернатива. Все пак притисна Манолова да признае, че можела да се втурне в политиката и преди края на мандата си.

Трифонов триумфира единствено над Цвета Караянчева, чийто мисловен и речеви хоризонт, неуспяващ дори малко да маскира отчайващото й неведение, и него го отчая до скука.

И четиримата интервюирани обаче по презумпция бяха в партер – в оправдателната позиция на хора от статуквото (дори омбудсманката). Каквото и да кажат, то е повече или по-малко неубедително за ширещото се недоволство и жажда за радикална промяна. Чиито акушер Трифонов така и не успя да изроди. Защото и той бе в партер – не може да си алтернатива на малко знаещите, малко можещите и малко правещите, ако си същият като или дори по-зле от тях. И ако той бе на тяхно място, също щеше безпомощно да се оправдава – щеше да знае малко повече, но и да е по-ограничен от обстоятелствата като тях да изпълнява това, което е обещавал.

Популизмът като опозиция е по-силен от популизма на власт. Но може да е и по-слаб, когато двата застанат един срещу друг. Паралелното разсъбличане на две грозни тела приземява и най-радикалните щения за „незабавна смяна на системата“. Поне що се отнася до набедените за предводители на промяната. Засега сблъсъкът на "статуквото" с "алтернативата" се отлага. Както каза Слави Трифонов в предаването – разбор със сценаристите: „когато и ако има среща на двама политически лидери, въобще няма да се задават въпроси". За публиката вече стои въпросът дали изобщо такава е възможна.

Текстът е публикуван в брой 48/2018 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
Exit