Всеки затвор със собствено безредие

Противоречивите вътрешни правила в местата за лишаване от свобода сами са предпоставка за хаос и бягства
БТА
Хартиена реформа: Правосъдната министърка Цецка Цачева се срещна с шефовете на затворите и обеща с европари да напише стратегия за затворите

Иглика Горанова

„Нашето дело е празна работа.“ С този цитат от писателя Ярослав Хашек правосъдната министърка Цецка Цачева трябваше да обясни състоянието на затворите у нас. А то лъсна не след като надзирателите заплашиха с протести и успяха да си извоюват увеличение на заплатите, а след като двама рецидивисти с тежки присъди избягаха въоръжени през парадния ход на Централния софийски затвор.

Бившият правосъден зам.-министър с ресор за местата за лишаване от свобода и настоящ служител на националния омбудсман Димитър Бонгалов обясни пред „Икономист”, че абсурдът си има нормативни основания. Правилата в 13-те затвора у нас не са единни, а всеки шеф сам твори собствени. Отделно от това министри и зам.-министри издават заповеди, които не са публични и объркват допълнително правния мир. Затворническите инструкции нерядко са в противоречие и с Наказателния кодекс. Този чуден хаос обяснява защо например по избягалите затворници не е стреляно.

Наказателният кодекс забранява да се стреля по хора, които бягат, защото това не е неизбежна отбрана. И независимо че на четирите кули в Централния затвор има хора с автомати, които по инструкция трябва да стрелят, те няма как да гърмят по престъпниците, защото могат да наранят други хора и защото, ако улучат фатално избягал престъпник, ще бъдат третирани като убийци.

Според затворническите инструкции телефонните разговори на лишените от свобода не трябва да се подслушват. Пак според тях обаче не се допуска да се използват нецензурни думи и ако надзирателят чуе такива, трябва да прекъсне разговора. Но ако го прекъсне, значи надзирателят подслушва и е в нарушение.

Още по-парадоксална е уредбата, която охранява тайната на кореспонденцията на затворниците. Ако обаче има данни за терористична дейност в писмата, надзирателите трябва да уведомят прокуратурата. Тя пък трябва да заведе преписка срещу надзирателите, които четат писмата, защото по Конституция кореспонденцията и в затворите е неприкосновена и дори има решение на Конституционния съд, забраняващ четенето на чужди писма в затвора без съдебно разрешение. А при подозрения за пренасяне на забранени предмети в плика то да бъде отваряно само в присъствието на затворник.

В затворите липсват и публични списъци кое е разрешено да се внася в затворите и кое е забранено, което обърква идващите на свиждане.

Поради свободата всеки шеф да пише собствени правила не е ясно и кога трябва да се употребяват белезници и палка. Затова в част от арестите при всяко извеждане на задържания от килията му слагат белезници, което обаче е вид изтезание. Същото нарушение на правата на човека се прилага и към затворниците, които се извеждат на разходка в зоните за повишена сигурност.

Този хаос би трябвало да подскаже на правосъдното министерство, което контролира затворите, че преди да започне да пише стратегия, каквато се кани да прави с европари, трябва спешно да уеднакви нормативната уредба на всички затвори. Финансовото министерство пък следва да отпусне пари за покриването на недостига на 700 надзиратели, за закупуването на електрошокови палки, на термокамери, на заглушители за комуникационен сигнал в сградите и на микроклетки за заглушаване на отделни килии.

В списъка на спешните задачи е да се помисли и за заетостта на затворниците, защото само 25% от тях работят, а разходите по издръжката на един затворник са 1000 лв. Държавата трябва да вземе спешни мерки, за да може затворите у нас да заприличат поне малко на съвременни затвори. Нищо че, както казва Хашек, „арестантът винаги има повече опит от тези, които го пазят”. Сега в България той очевидно няма нужда дори и от опит.

Текстът е публикуван в брой 15/2018 г. на списание „Икономист“, който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.

Коментари