Беж, краченца, да бягаме!

Беж, краченца, да бягаме!
Хубаво е да си премиер, мама му стара! Снимат те, натискат се да те прегръщат, кълнат ти се във вечна коалиционна вярност, ако ти текне, можеш да пратиш да понабият когото си искаш, ако не ти текне – не пращаш…

На това хората му казват държавно управление.

А управлението на държава си е като управление на моторно превозно средство – когато ти писне или се усетиш, че времето, прекарано под него, се оказва повече, отколкото времето в него, хвърляш ключовете и – накъдето ти видят очите!

Ето, наскоро съседски премиер, макар и бивш, хвърли всичко -  ключове, папки, тирбушони, и – беж –  в Унгария.

Какво ѝ е лошото на Унгария? Гулаш, чардаш, токайско, унгарки… Чудесен избор!

Каталунският пък си избра Белгия. Белгия – това е друго нещо! Двеста вида бира, сирене Ерве в чинийката до халбата, навън може и да вали, но в бирарията е топличко, пък и белгийките не са за изхвърляне…

На латинопремиерите им е съвсем лесно – като хвърлят ключовете и прекосят границата, не им се налага да учат чужд език – целият континент пердаши испански. С малки изключения, разбира се, но те с португалския си приличат, пък и думата „текила“ на всички езици значи само едно хубаво нещо. За мулатките – да не говорим, колегата Амаду е казал толкова добри думи за тях, че човек да го е срам да ги повтори от страх да не сбърка!

Какви премиери имат хората! Свършат си работата и – беж, краченца, да бягаме!

Пък нашите не бягат.

Защо?

Да не би да не са раздавали на свои хора кредити с условието никога да не ги връщат?

Да не би да не са продавали авиокомпания за един пробит долар?

Да не би да не са купували реактори, за да ги държат на отговорно пазене, увити в найлон?

Да не би да не са пазарували разни работи под вънкашност чужда и под име ново?

Да не би банки да не са завличали с фалитите си париците на електората им?

Всички основания имат да бягат, а пък те – не, стоят си тук и ни бодат очите през телевизорите.

Ще кажете – храбри хора, с чиста съвест, няма от какво да се срамуват, във всичките си действия – как беше онова там, за ръководенето и народа, забравих… Ама и те забравят, така че няма проблем, важното е, че нашите премиери са бамбашка, във вестниците пише, че те спят спокойно и национално отговорно – и насън да ги бутнеш, веднага могат да скочат и още по пижама да дадат акъл как да се оправят качамаците, забъркани от действащия премиер.

Храбри – друг път. Само предвидливи.

Отдавна вече са избягали от нас – само че не при гулаша, не и при текилата. Един, вярно, се смота сред брюкселското зеле, но той е изключение.

Избягали са в онази далечна страна, наричана в приказките Невърленд, а във вестниците – Офшория.

Хубаво е в Офшория, мама му стара! В реката тече мед, в езерата млякото хваща каймак, от чешмите шурти вино – бяло – от синия кран, и червено – от червения, хладилниците са самозареждащи се, а мулатки, унгарки и белгийки се внасят по поръчка – доставят ги по куриер.

В Офшория няма вестници, вестникар там се не допуска, а данъчните ги стрелят като зайци на границата заради строгото миграционно офшорно законодателство.

Живеят си като птички Божии в този техен строго охраняван секретен рай и само когато им се прище, се показват за малко сред нас, простосмъртните, колкото да ни кажат, че сме много загубени.

Със сигурност са прави – нали ние си ги избирахме, за да ни казват от висотата на положението си точно това!

Текстът е публикуван в брой 47/2018 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
Exit