Алтернатива, но каква

Президентът е най-некомпрометираният изразител на необходимостта от промяна на модела на управление, но остава неясно кои са обществените сили, които идентифицира
РЕАКЦИЯ: Мнозино изтълкуваха обръщението на Румен Радев за началото на политическия сезон като рамо за премиера Борисов, защото бе оспорена необходимостта от предсрочни избори. Но не обърнаха внимание на тезата, че авторитаризмът не е решение за системните проблеми в България

Бойко Борисов откри политическия сезон с оставки, а Румен Радев – с обръщение. Мнозина изтълкуваха словото на президента като даване на рамо на премиера, защото бе оспорена необходимостта от предсрочни избори. Две от тезите обаче не предизвикаха чак такова внимание – а именно, че проблемите в България са системни и че авторитаризмът не е решение за тях. Те трудно могат да бъдат видени като „рамо“ за Борисов, но пък и хората сякаш не откриват в тях новината. Свикнали сме, че корупционното затъване покрива всички сектори и това вече е по-скоро нормално; свикнали сме и една личност да раздава оценки и нареждания във всички посоки и това също принадлежи на новата нормалност. По-интересното, разбира се, е доколко Радев се вписва в нея или представлява нейна „алтернатива“.

Последният въпрос незабавно прави необходими уточненията: може ли президентът да бъде алтернатива, и ако може, на какво и как. По традиция през годините образът на държавния глава у нас е грижливо рисуван в консенсусни багри. От него се очаква да бъде обединител и баща на нацията. Борисов даже опита да разчупи джендър-стереотипа и да лансира „майка на нацията“, но въпреки неуспеха работеше в същата посока. Предполага се, че бащата обича еднакво всичките си деца и не само не бива да проявява симпатии към партии или каузи, но и не бива да критикува съществуващите. Всъщност подобно изискване няма. Отдавна Конституционният съд е постановил, че президентът има право на политическа позиция, с други думи, може да се солидаризира и с каузи, и с партии, а и да ги оспорва. Конституцията му забранява да бъде в ръководството на партия – но не и да членува, ако иска. Ако партията е опозиционна, това значи ли, че президентът е опозиция? Но Радев дори е безпартиен.

Когато се случи държавният глава и премиерът да не са дошли от един политически лагер, много лесно се активира предубеждението към всяка президентска критичност. Няма право да критикува мнозинството, твърдят всекидневно от ГЕРБ, защото излиза от ролята на президент. Вместо да създава напрежение, трябва да пази националното съгласие. Само че в управление с характеристиките на нашето национално съгласие ще рече да си съгласен с Бойко Борисов. Линията на ГЕРБ неслучайно неуморно пропагандира своята безалтернативност. Няма други, няма по-добри, няма по-добро. Ето защо, след като в повечето институции, от национални до местни, доминира една гледна точка, не е излишно други гледни точки да имат и свой институционален говорител. Една негативна илюстрация на умението на Радев да се утвърди като изразител на различието ще открием в нестихващите атаки срещу него, често по-силни, отколкото срещу опозицията.

Алтернатива, добре, но каква? У нас обикновено я асоциираме с партия, или по-точно с надутото „нов политически проект“. Затова и подозират Радев, че ще прави партия. Партията преди всичко е инструмент. Ако е само инструмент за разширяване на собствения властови периметър, не си струва да я обсъждаме. Би имало смисъл, ако алтернативата се изразява в нов път за национално развитие, който ни извежда от безвремието и липсата на посока от последните години. И разбира се, в идентифициране на обществените сили, които биха могли да извървят този път. В това отношение Радев звучи най-неясно. Може би условията не са назрели, а може и самият той да не е стигнал до необходимото ниво на конкретика. И ако България (все още?) има достатъчен експертен потенциал, за да очертае една стратегия за перспективно развитие, то най-дефицитна е волята тя да се реализира. Радев изглежда прав, като казва на практика, че проблемите трябва да се решават в съвкупност, а не на парче, и че силовите подходи временно потискат видимостта на проблемите, но ги задълбочават. Но кой да ги реши, без да ги потиска? Президентът не е на БСП, макар че от големите партии именно БСП като че ли най-добре може да го разбере. Далеч не е сигурно обаче, че без някакъв много мощен стимул БСП би могла да движи процес на цялостна промяна.

Защото в крайна сметка от българските партии се иска да бъдат мюнхаузеновски – сами да се издърпат от блатото, в което са се вкарали и са набутали и нас. Радев все по-редовно намеква, че ако това не се случи, ще дойдат други партии, не непременно по негова вина, а защото моделът все по-очебийно е изчерпан и безизходицата на страната вече не може да се прикрие.

На този етап Румен Радев е най-некомпрометираният изразител на тази необходимост. Неопределеността дори му помага да не слиза до сблъсъци по дребни въпроси, които неизбежно биха го изхабили. Само че рано или късно идва моментът, в който трябва по-ясно да се обозначиш. Преди него трима български президенти – Желев, Стоянов и Първанов – решиха задачата погрешно и поеха след мандатите си надолу. От поведението на Радев в предстоящата година на поне два избора ще узнаем дали е научил някои от уроците на историята.

Текстът е публикуван в брой 37 /2018 г. на списание „Икономист“ от 14 септември, който може да закупите в разпространителската мрежа в страната. Вижте какво още може да прочетете в броя.