Айзая Бърлин, Джон Ролс и Робърт Нозик за смисъла на свободата

Те заложиха вярата си върху свeтостта на индивида
Getty Images
През 1958 г. Айзая Бърлин начерта критичната разделителна линия в либералната мисъл

Една от дефинициите за либерала е човек, който подкрепя индивидуалните права и се противопоставя на своеволната власт. Но това не изяснява кои права са от значение. Някои искат да освободят транссексуалните, жените и малцинствата от социалните норми, йерархия и език, които смятат за тиранични. Опонентите им казват, че това означава да се ограничат действията и изявленията на индивида, например като се цензурират откровените дискусии за пола или като се забрани надпреварата между малцинствените култури. Привържениците на този вид „политики на идентичността“ твърдят, че защитават правата срещу несправедливата власт. Това казват обаче и опонентите им. Ако и двата вида твърдят, че са „либерали“, какво изобщо означава това?

Проблемът не е нов. През 1958 г. Айзая Бърлин идентифицира в Оксфорд критичната разделителна линия в либералната мисъл. Има привърженици на „негативната“ свобода, най-точно дефинирана като свобода от намеса. Негативните свободи гарантират, че никой не може да отнеме със сила собствеността на съседа си и че няма законови ограничения върху словото. Има и привърженици на „позитивната“ свобода, която упълномощава индивидите да се стремят към реализация и автономен живот дори ако това изисква намеса. Позитивната свобода може да възникне, когато държавата образова гражданите си. Тя може дори да накара правителството да забрани вредни продукти, като лихварски заеми (защо би ги избрал истински свободният индивид?).

Бърлин съзря в позитивната свобода фокус, който би могъл да бъде използван злонамерено. Роден в Рига през 1909 г., той преживя революциите в Русия през 1917 г., които му вдъхнаха „вечен ужас от насилието“. През 1920 г. семейството му се завърна в Латвия, а по-късно, след като пострада от антисемитизма, замина за Великобритания. Бляскавата му научна кариера съвпадна с опустошенията на нацизма и комунизма в Европа.

При позитивната свобода държавата е оправдана да помага на хората да преодолеят вътрешните си, умствени пороци. Това позволява на правителството да реши какво всъщност искат хората независимо от това, което казват. Тогава може да им го наложи в името на свободата. Фашистите и комунистите обикновено твърдят, че са открили по-висша истина, отговор на всички етични въпроси, която се разкрива пред достатъчно способните. Кой тогава се нуждае от индивидуален избор? Рискът от перверзия със свободата е особено голям, твърдеше Бърлин, ако разкритата истина принадлежи на групова идентичност като класа, религия или раса.

Отхвърлянето на позитивната свобода не означава отхвърлянето на всякакво правителство, а признаването на замяна между желани неща. Какво например означава аргументът, че преразпределението на парите в полза на бедните всъщност увеличава свободата им на действие? Свободата не трябва да се бърка с  „условията на упражняването ѝ“, отговори Берлин. „Свободата си е свобода, а не равенство, честност, справедливост, култура, човешко щастие или спокойна съвест.“ Целите са много и противоречиви и нито едно правителство не може безпогрешно да ги подбира. Ето защо хората трябва да са свободни да направят собствения си избор за добър живот.

Но определянето на самата сфера на тази свобода през цялото време бе голямото предизвикателство. Една от пътеводните звезди е принципът на вредата. Правителствата би трябвало да се намесват при избора само за да предотвратят вреда за другите. Това обаче едва ли е достатъчно правило, с което да се упражнява властта, тъй като има достатъчно вреди, които либералите позволяват. Предприемач може да навреди на друг, например като го банкрутира. Най-значителното усилие да се намери по-здрава преграда между държавата и индивида бе направено от харвардския философ Джон Ролс през 1971 г.

„Теория на справедливостта“ на Ролс съживи политическата философия и постулира мисловен експеримент – булото на незнанието

„Теория на справедливостта“ на Ролс бе продадена в над половин милион екземпляра, съживи политическата философия и закотви дебатите между либералите за десетилетия напред. Тя постулира мисловен експеримент: булото на незнанието. Зад това було хората не знаят своите таланти, класа, пол и дори към кое историческо поколение принадлежат. Като се помисли върху какво хората биха се съгласили зад това було, смяташе Ролс, би могло да се установи какво е справедливо.

За начало, смяташе той, те биха съхранили най-обширната схема от неотменими „базови свободи“, които биха могли да се предложат при еднакви условия за всички. Базовите свободи са тези права, които са от жизнено значение за хората да упражняват уникалната си способност за морално разсъждение. Подобно до голяма степен на разсъжденията на Бърлин, че правото да се избира между противоречиви идеали, е фундаментално за човешкото съществуване, така и Ролс твърдеше, че способността да се разсъждава дава стойност на човечеството. Така че базовите свободи включват тези на мисълта, сдружаването и занятието плюс ограничено право на лична собственост.

Широките права на собственост обаче, позволяващи неограничено трупане на богатство, не са подходящи. Вместо тях Ролс смяташе, че булото на незнанието ражда два принципа за регулиране на пазарите. Първо, трябва да има равни възможности за позиции в статуса и богатството. Второ, неравенството може да бъде разрешено само ако облагодетелства най-бедните – правило, наречено „принцип на различието“. Ако трябва да се генерира богатство, то трябва да се стича изцяло надолу. Само такова правило според Ролс може да поддържа обществото като кооперативно предприятие между желаещи участници. Дори най-бедните ще знаят, че успехът на другите им помага, а не им пречи. „При справедливостта като безпристрастност – наименованието на Ролс за неговата философия – „хората се съгласяват взаимно да споделят съдбата си.“

Ролс отдаде успеха на книгата си на съзвучието ѝ с политическата и научната култура, включително с движението за граждански права и противопоставянето на Виетнамската война. Тя демонстрира, че левичарският либерализъм не е измислен от хипита в облак марихуана, а че може да се корени в сериозна философия. Днес булото на незнанието обикновено се използва за аргументи за по-голямо преразпределение.

По една ирония след 1971 г. богатият свят се насочи предимно в обратната посока. След като изградиха държавите на благоденствието, правителствата дерегулираха пазарите. Данъчните ставки за най-богатите паднаха, социалните помощи бяха орязани и неравенството се увеличи. Вярно е, че най-бедните може и да са се възползвали от свързания с това растеж. Но реформаторите от 80-те години, най-вече Маргарет Тачър и Роналд Рейгън, не бяха ролсианци. Те биха намерили по-голямо вдъхновение в харвардския съвременник на Роулс: Робърт Нозик.

Книгата на Нозик „Анархия, държава и утопия“ от 1974 г. бе атака срещу идеята на Ролс за справедливост на преразпределението. Докато либерализмът на Ролс захвърля правото на собственост, Нозик го възвисява. Други форми на свобода, твърди той, са извинения за неморалната принуда над индивидите. Хората притежават талантите си. Те не могат да бъдат принуждавани да споделят своите плодове.

Нозик постави под съмнение дори кохерентността на разпределителната справедливост. Да си представим някакво разпределение на богатство, което се смята за справедливо. След това да предположим, че голям брой хора плащат по 25 цента, за да гледат Уилт Чембърлейн, тогавашната звезда на НБА. Ще последва ново разпределение, включващо много богатия Чембърлейн. При този преход хората биха участвали в чисто доброволна размяна на ресурси, които са си техни, ако първоначалното разпределение наистина е справедливо. Така че какъв би бил проблемът с второто? Свободата, каза Нозик, разбива моделите. Справедливостта не може да изисква някакво предпочитано разпределение на богатство.

Робърт Нозик се съгласи, че мненията му за правото на собственост биха били приложими само ако не е имало несправедливост при придобиването на собствеността

Книгата му допринесе за философия в полза на ограниченото правителство, процъфтяващо по това време. През 1974 г. предпочитаният от Тачър мислител Фридрих Хайек спечели Нобеловата награда за икономика. 2 г. по-късно тя бе присъдена на Милтън Фридман. Макар че светът зави надясно, завоят не бе достатъчен, за да се превърне в модела на Нозик. „Анархия, държава и утопия“ призоваваше за съвсем ограничена държава, за „нощен пазач“, който да защитава правото на собственост. Но разходите, данъците и регулациите на голямото правителство се запазват. Въпреки неравенството си дори Америка вероятно е повече ролсианска.

Твърде много утопия

Някои от най-яростните критици на Ролс стояха вляво от него. Загрижените за расовото и половото неравенство често смятаха произведенията му за надути и неуместни. И Ролс, и Нозик практикуваха „идеална теория“ – правеха хипотези за това, какво би било перфектното общество, вместо да решат как да се поправят съществуващите несправедливости. Не е ясно например дали принципът на Ролс за равенство на възможностите би позволил утвърдително действие или друга форма на позитивна дискриминация. Той написа през 2001 г., че „сериозните проблеми, пораждани от съществуващата дискриминация и разграничения, не са в дневния ред (на справедливостта като безпристрастност)“. Нозик се съгласи, че мненията му за правото на собственост биха били приложими само ако не е имало несправедливост при придобиването на собствеността (като използването на роби или принудителното отнемане на земя).

Ролс се занимаваше повече с институциите, отколкото с ежедневната политика. Затова във философията му има празноти по днешните проблеми. Феминистките например често казват, че е направил твърде малко, за да формулира вижданията си за семейството. Основното му предписание е, че взаимоотношенията между мъжете и жените трябва да са доброволни. Това не помага много на едно движение, което е все по-загрижено за социалните норми, за които се смята, че обуславят индивидуалния избор.

Ролсианството със сигурност дава малко в подкрепа на политиката на идентичността. Днешната левица все повече разглежда словото като упражняване на власт, при което аргументите не могат да бъдат разграничени от идентичността на оратора. В някои университетски кампуси консервативните оратори, които хвърлят съмнение върху концепциите за патриархата и привилегиите на белите, или които твърдят, че джендър  нормите не са произволни, са третирани като агресори, чиито изявления трябва да бъдат предотвратени. Смята се, че аргументите трябва да почиват на „преживян опит“.

Това не е начинът, по който би трябвало да действа едно ролсианско либерално общество. Ролс разчиташе на идеята, че хората имат споделена, дезинтересирана рационалност, която е достъпна чрез мислене за булото на незнанието и е подсилвана от свободата на словото. Ако аргументите не могат да бъдат разграничени от идентичността и ако словото на практика е бойно поле, на което групи се борят за власт, проектът е обречен поначало.

Ролс смяташе, че стабилността на идеалното общество почива на „консенсус от припокривания“. Всеки трябва да е достатъчно ангажиран с плурализма, за да остане участник в демократичния проект дори когато опонентите му са на власт. Поляризираната политика в САЩ, Великобритания и другаде, където нито една от страните не може да толерира мненията на другата, работи срещу този идеал.

Колкото повече груповата идентичност е издигната над универсалните ценности, толкова по-голяма е заплахата. В Америка някои от левицата смятат тези, които са приели мненията им, като „пробудени“. Някои фенове на Доналд Тръмп, който отведе Републиканската партия далеч отвъд либертарианството на Нозик, казват, че са изпили „червеното хапче“ (от филма „Матрицата“, в който червено хапче позволява на героите да осъзнаят реалната действителност). И в двата случая терминологията намеква за някаква скрита мъдрост, която само просветените са открили. Това не е далеч от думите, че подобно просветление трябва да е наистина свободно – аргумент, който според Бърлин е ранна стъпка по пътя към тиранията.

Добрата новина е, че плурализмът и истинските либерални ценности си остават популярни. Мнозина искат да бъдат третирани като индивиди, не като част от група; те обръщат внимание на това, което е казано, а не на този, който го е казал. Голяма част от шумотевицата за обществения живот отразява климата в социалните медии и кампусите, а не обществото като цяло. Повечето студенти не участват в радикалното левичарство в кампусите. Все пак привържениците на либералната демокрация е добре да си спомнят, че всички велики следвоенни либерали по един или друг начин подчертаваха, че индивидите трябва да са свободни да се съпротивляват на потисничеството на големи групи. Либералната мисъл със сигурност започва оттам.

 

Статия от поредицата на The Economist за либералните мислители. © 2018 The Economist Newspaper Limited. Всички права запазени от The Economist, преведено от S Media, публикувано по лиценз. Може да намерите оригиналната статия на английски на www.economist.com

Текстът е публикуван в брой 36/2018 г. на списание „Икономист“, който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.